три пъти. Няма съмнение, че прогореният върху планината символ е лориенски.
— Ами ако е капан? — питам. — Точно сега сандъкът ми е по-важен.
Може да звучи егоистично, но преди да напусна континента, си искам моето наследство.
Вероятността могадорианците да отворят сандъка ми е също толкова важна, колкото и
случващото се в Испания.
— Трябва да знам как да стигна до пещерата — казвам.
— Джон! Слез на земята. Наистина ли няма да дойдеш с мен в Испания? — пита Шест. — И
след като изчете всичко това, ще ни оставиш да отидем сами със Сам?
— Хора, чуйте това. Пак от Света Тереса, казват, че някаква жена най-неочаквано била
излекувана от нелечимо дегенеративно заболяване. Това село точно в момента е епицентър на
засилена активност. Ловя се на бас, че всички гардове са тръгнали натам — казва Сам.
— Ако това е така — започвам аз, — тогава аз определено няма да замина. Първо трябва да
си прибера сандъка.
— Това е лудост — казва Шест.
Пресягам се над седалката до шофьора и отварям жабката. Пръстите ми напипват камъка,
който търся, вземам го и го пускам в скута на Шест, преди отново да се скрия отзад на пода.
Тя вдига бледожълтия камък над волана, върти го под слънчевата светлина и се смее:
— Взел си кситариса?
— Реших, че може да ни потрябва — отговарям.
— Тези не траят дълго, нали не си забравил? — казва тя.
— Колко дълго?
— Час, може би малко повече.
Новината е обезсърчителна, но въпреки това може да ми даде предимството, от което се
нуждая.
— Моля ти се, би ли го заредила?
Щом Шест допира кситариса до слепоочието си, вече знам, че тя е съгласна да тръгна да
търся сандъците, докато пътува за Испания.
Глава 26
Правя го, без дори да се замисля. Още в мига, в който мъжът сочи към мен от дупката на
покрива, запращам срещу него две метални рамки за легло. Втората е пряко попадение. Той
пада напред право в спалните помещения и се срива върху каменния под. И за мое удивление се
превръща в купчина пръст или пепел.
— Бягай! — пищи Аделина.
Нахълтваме в коридора, блъскаме се срещу тълпата момичета и сестри, отправили се към
безопасното южно крило. Хващам Аделина за ръка и я повеждам към нефа и централната
пътека.
— Къде отиваме? — крещи Аделина.
— Няма да тръгнем без сандъка!
Още една експлозия разтърсва основите на сиропиталището и аз удрям бедрото си в една от
пейките.
— Веднага се връщам — прошепвам, пускам ръката й и политам към нишата.
Шест ни съобщава, че се намираме близо до Вашингтон, окръг Колумбия, и това е
разбираемо. Смятан съм за въоръжен и опасен терорист, така че е напълно нормално да са ме
закарали в столицата за разпит.
— След по-малко от час има полет от международното летище „Дълес“ — казва тя, въртейки
волана. — Качвам се на този самолет. Сам, с мен ли идваш, или отиваш с Джон?
Сам подпира чело на задната седалка и затваря очи.
— Сам? — пита Шест.
— Мисля, мисля — отговаря й той.
След минута вдига глава и ме поглежда право в очите:
— Отивам с Джон.
Безмълвно мърдам устни: Благодаря.
— Тъй или иначе, за мен ще е по-лесно да стигна дотам сама — казва Шест, но се усеща, че
е засегната.
— Ще се биеш заедно с по-опитни гардове — успокоявам я аз. — А и сигурно ще са нужни
двама, за да измъкнем сандъците оттам.
Бърни Косар излайва от предната седалка.
— Да, приятелю — казвам. — И ти си част от този екип.
Сандъка го няма. Изпадам в паника и плуввам цялата в пот. Още малко и ще повърна. Дали
през цялото време могадорианците са знаели, че той е тук горе? Защо не ме впримчиха тук,
когато имаха възможност? Понасям се обратно и стъпвам на пода на нефа.
— Изчезнал е, Аделина — прошепвам.
— Сандъкът ли?
— Няма го.
Прегръщам я и заравям лице на рамото й. Тя издърпва нещо над главата си. Това е бледосин,
почти прозрачен амулет, окачен на бежова връв. Тя внимателно го плъзва по косата ми и го
пуска около врата ми. Върху кожата ми той е и студен, и топъл, й сияе ярко. Дъхът ми спира.
— Какво е това? — питам я и покривам сиянието с ръце.
— Лоралит, най-могъщият скъпоценен камък на Лориен, който се намира единствено в
ядрото й — прошепва тя. — Криех го през цялото време. Твой е и няма смисъл да го крием
повече. Със или без амулета, те знаят коя си. Никога няма да си простя, че не те тренирах както
трябва. Никога. Съжалявам, Марина.
— Няма нищо — успокоявам я и усещам как в очите ми напират сълзи.