Кръглото плато, Тронът на краля, Целувката на любимия, Панорамен изглед.
Двамата със Сам вдигаме едновременно глави и на петстотин метра от нас виждаме скалата,
която странно наподобява черупка на костенурка. Бърни Косар излайва.
— Мисля, че вече знаем в коя посока да тръгнем — казва Сам.
Поемаме по пътя, следвайки картата. Няма следи, нищо, което да загатва, че тези планини
изобщо някога са били посещавани от същества от друг свят, нито дори от същества от този
свят. Когато стигаме Камъка на костенурката, Сам забелязва паднало дърво, надвесено встрани
над канарата под ъгъл от четирийсет и пет градуса, което прилича на рибарска въдица,
търпеливо чакаща някой да клъвне. Продължаваме да се движим по пътеката, а слънцето бавно
се спуска на запад в небето.
Всяка стъпка е и поредният ни шанс да се обърнем и да си тръгнем. Ала никой от нас не го
прави.
— Ти си страхотен приятел, Сам Гууд — казвам му.
— И ти не си толкова лош — отговаря той. После добавя: — Не мога да спра треперенето на
ръцете си.
Веднага след като минаваме покрай Трона на краля — щръкнала тънка скала, която прилича
на стол с висока облегалка, забелязвам две високи дървета, леко приведени едно към друго, а
клоните им сякаш са ръце, сплетени в прегръдка. Усмихвам се и за момент забравям колко
много съм уплашен.
— Остава ни още един ориентир — отбелязва Сам и ме връща в лапите на реалността.
След пет минути стигаме до Панорамния изглед. Като цяло изкачването ни отнема час и
десет минути, сенките се удължават и разтягат, щом и последните светлини на здрача
постепенно изчезват. Без предупреждение край мен се надига силно ръмжене. Поглеждам
надолу. Бърни Косар е оголил зъби, козината му по гръбнака се е наежила, очите му са насочени
към пещерата. Той започва да отстъпва назад.
— Спокойно, Бърни Косар — казвам и го галя по гърба.
Двамата със Сам се смъкваме на земята, лягаме по корем и гледаме към почти неразличимия
вход на пещерата отсреща над долината. Входът е много по-голям, отколкото си го представях,
навярно шест метра широк и също толкова висок, и е скрит по-добре, отколкото очаквах.
Покрит е с нещо — навярно мрежа или брезент, и се слива с околността. Трябва да знаеш, че е
там, за да го видиш.
— Идеално местоположение — прошепва Сам.
— Абсолютно.
Безпокойството ми бързо прераства в пълен ужас. Колкото и тайнствена да е пещерата, знам
със сигурност едно — в нея ще е пълно с неща, които биха могли да ни убият, било то оръжия,
зверове или капани. През следващите двайсет минути може да загина, Сам също.
— Всъщност чия беше идеята? — питам.
Сам изсумтява:
— Твоя.
— Е, понякога ми хрумват и тъпи идеи.
— Това е така, но някак си трябва да приберем сандъка ти.
— В него има толкова много неща, които все още не знам как да използвам… но може би те
знаят — казвам.
Изведнъж нещо привлича погледа ми.
— Погледни земята пред входа — казвам и соча към някакви малки тъмни предмети пред
входа на пещерата.
— Камъните ли?
— Това не са камъни. Това са мъртви животни — отговарям.
Сам тръска глава:
— Страхотно!
Не трябва да съм изненадан, тъй като Шест ни предупреди за тях. Гледката ме изпълва
допълнително със страх и невъобразим ужас. Мислите ми препускат като щури.
— Така — казвам и сядам. — Да действаме.
Целувам Бърни Косар по главата, прокарвам ръка по гърба му с надеждата, че не го виждам
за последно. Той ми казва да не отивам, а аз му отговарям, че трябва, че нямам избор.
— Ти си най-страхотният, Бърни Косар. Обичам те, приятелю!
Изправям се на крака. Хващам края на ризата си с дясната ръка, за да извадя с нея кситариса
от раницата, без да го пипам директно.
Сам бърника бутоните на дигиталния си часовник, нагласява го като секундомер. Няма да
можем да виждаме циферблата, когато сме невидими, но след като изтече един час, той ще
бипне. Макар да се надявам дотогава да сме приключили.
— Готов ли си? — питам.
Заедно правим първата стъпка, после втората и ето ни, вървим по пътеката, която е много
вероятно да води към предстоящата ни гибел. Обръщам се само веднъж, когато почти сме
стигнали пещерата, и виждам, че Бърни Косар ни гледа, без да откъсва очи от нас.
Глава 29
Придвижваме се възможно най-близо до пещерата, без да рискуваме да ни забележат, и се