свиваме зад едно дърво. Слагам кситариса върху лепкавата част на парче тиксо. Сам ме
наблюдава, пръстите му стискат секундомера.
— Готов ли си? — питам.
Той кимва. Притискам камъка с тиксото долу в слабините си. Мигновено ставам невидим и
Сам натиска бутона на часовника, който издава тихо дигитално бибиткане. Грабвам го за
ръката, двамата заобикаляме дървото и се втурваме към пещерата. Сега за мен не съществува
нищо друго, освен настоящата задача и като знам това, вече не съм така напрегнат, както по
пътя насам.
Пещерата е покрита с огромен камуфлажен брезент. Промъкваме се през гробището от
мъртви животни. Внимаваме да не стъпим върху някое от тях, което е трудно, когато не виждаш
краката си. Навън няма могадорианци и аз се забързвам напред, отмятам покривалото настрани,
може би малко прекалено енергично. Двамата със Сам колебливо влизаме в пещерата и
четирима пазачи скачат от местата си. Надигат цилиндрични оръдия като онова, което беше
опряно в челото ми във Флорида. За миг застиваме като статуи, после тихичко се промъкваме
покрай тях. Надяваме се да си помислят, че неочакваното размърдване на покривалото се дължи
на вятъра отвън.
От вентилационната система се усеща хладен бриз. Въздухът е странно свеж, нещо, което не
очаквах, като се има предвид, че системата е свързана с отровен газ. Сивите стени са излъскани
до гладко като кремък, жици свързват светещите слабо крушки, разположени равномерно на
шест метра една от друга.
Минаваме покрай още няколко разузнавачи и им се изплъзваме незабелязани. Напрежението
от неумолимо тиктакащия часовник стресира тотално и двама ни. Тичаме, препускаме,
стъпваме на пръсти, крачим. И когато тунелът се стеснява и започва плавно да се спуска надолу,
се движим странично по него. Хладният въздух постепенно става горещ и задушлив и в края на
тунела се показва кървавочервено сияние. Втурваме се към него и най-накрая стигаме до
туптящото сърце на пещерата.
Огромната зала е къде-къде по-внушителна, отколкото си я представях според описанията на
Шест. Сферичните й стени са опасани с дълъг и тесен перваз, който се вие спираловидно по
цялото им продължение, от горе до долу, създавайки впечатление за куполовиден пчелен кошер.
Мястото кипи от дейности — виждат се буквално стотици могадорианци, които сноват по
опасни каменни мостове във формата на дъга, влизат и излизат от тунелите. Между вдълбания
под и огромния таван разстоянието е близо километър, а ние се намираме някъде по средата.
Две масивни подпори, които се издигат от пода и стигат чак до тавана, пазят цялото това чудо
от пропадане. Около нас се виждат безброй коридори.
— Господи! — прошепва Сам със страхопочитание, докато асимилира видяното. — Ще ни
трябват месеци, за да проучим всичко това.
Погледът ми се спира на езерото долу под нас, пълно със светеща зелена течност. Дори и на
такова разстояние горещината му затруднява дишането. Но въпреки убийствената температура
около него работят двайсет-трийсет могадорианци, които изсипват бълбукащата смес в колички
и бързо я изнасят. Погледът ми се фокусира върху нещо отвъд зеленото езеро.
— Мисля, че лесно можем да отгатнем какво ще открием в тунела зад гигантските решетки
— прошепвам.
Коридорът е три пъти по-висок и по-широк от онзи, по който дойдохме, преграден е с
решетка от шахматно разположени тежки железни пръти, зад които държат затворени в клетки
незнайно какви зверове. Чуваме ги как реват и вият отдолу, силно и едва ли не печално. Веднага
ни се изяснява, че броят им е значителен.
— Ще са ни нужни буквално месеци — повтаря шепнешком Сам и не вярва на очите си.
— Е, разполагаме с по-малко от час — прошепвам в отговор, — така че по-добре да бързаме.
— Мисля, че трябва да зачеркнем всичките тъмни и тесни тунели, които изглеждат
запушени.
— Съгласен съм. Да започнем с тунела точно срещу нас — казвам и поглеждам към това,
което по всичко личи, е основната артерия към главната зала — по-широка и по-добре осветена
от останалите, по която влизат и излизат най-много могадорианци. Мостът, който води към нея,
е просто една дълга арка от монолитна скала, широка най-много шейсет сантиметра.
— Мислиш ли, че ще успееш да минеш по него?
— Сега ще разберем — отговаря Сам.
— Да водя или да вървя след теб? — питам.
— Нека аз да водя.
Сам прави първите няколко стъпки неуверено. Тъй като трябва да държим ръцете си