„Този вероятно имаше толкова общо с някакъв знак, колкото и хлебарките“ — каза си тя.
Може би нещо вътре в сградите? Вероятността беше нищожна, надеждата — безумна, но тя бе достатъчно отчаяна, за да опита всичко. Почти всичко. Времето. Колко ли време й оставаше? Затича се от вход на вход, занаднича в дюкяни, ханове и къщи.
Маси и пейки стояха в гостилниците и очакваха клиенти, наредени спретнато като бледо сияещите калаени халби и чинии по лавиците. Дюкяните бяха така чисти, сякаш дюкянджиите току-що ги бяха отворили, но макар по тезгяхите на шивашките работилнички да лежаха топове плат и в ножарските дюкяни — ножове и ножици, по таванските куки на един месарски магазин не висяха бутове и рафтовете бяха голи. Прокараше ли пръст някъде, не напипваше прах; всичко беше толкова чисто, че щеше да задоволи и майка й.
В по-тесните улички имаше къщи — малки варосани сгради с плоски покриви и без прозорци към улицата, сякаш чакаха семействата да влязат и да насядат по пейките пред студените камини, около тесните маси с резбовани крака и стопанката с гордост да поднесе тепсията с най-доброто си ястие.
Обзета от смътно предчувствие, тя се върна покрай дузина входове и отново надникна в нещо, което приличаше на обикновен дом в истинския свят. Беше почти като предишния път. Почти. Купата с червени шарки, поставена на масата, сега се оказа тънка синя ваза; една пейка, на която преди малко имаше сбруя и шило — преди малко беше близо до камината — сега се оказа до вратата и на нея беше оставена кошница с плетиво и бродирана детска рокличка.
„Защо се е променило? — зачуди се тя. — Но, от друга страна, защо пък трябва да си стои едно и също? Светлина, нищо не знам.“
От другата страна на улицата имаше конюшня, под олющената вар на стените се показваха тухлени петна. Тя се затича към нея и отвори една от големите врати. Слама покриваше пръстения под, както във всички конюшни, които беше виждала, но коне нямаше. Защо? Нещо прошумоля в сламата и тя осъзна, че в края на краищата конюшнята не е празна. Плъхове. Десетки плъхове, които я гледаха без страх и душеха въздуха. Нито един не побягна, нито дори се отдръпна боязливо — държаха се така, сякаш имаха повече права тук, отколкото тя. Въпреки волята си тя отстъпи назад. „Гълъби, чайки и кучета, мухи и плъхове. Може би някоя Мъдра ще знае защо.“
И внезапно отново се озова в Пустошта.
С писък падна по гръб, защото някакво глиганоподобно същество се понесе право срещу нея. Беше като теле. Не беше свиня, забеляза тя, щом звярът я прескочи чевръсто; зурлата му беше прекалено остра и пълна с остри зъби, и на всеки крак имаше по четири пръста. Помисли го без паника, но потръпна, докато звярът изчезваше между скалите. Беше достатъчно голям, за да я премаже, да й скърши костите най-малкото; зъбите му можеха да я разкъсат като вълчи. Щеше да се събуди с рани. Ако изобщо се събудеше.
Песъчливият камък под гърба й беше като нажежена плоча на печка. Тя пролази и се изправи, ядосана на себе си. Ако не успееше да задържи ума си върху това, което правеше, нямаше да постигне нищо. Сега трябваше да е в Танчико, трябваше да се съсредоточи върху това. Не биваше да мисли за нищо друго.
И изведнъж трепна — една айилка я наблюдаваше с острите си сини очи от десет крачки разстояние. Беше на годините на Авиенда, не по-възрастна от нея самата, но кичурите коса, показващи се под шуфата, бяха толкова светли, че изглеждаше почти побеляла. Копието в ръцете й беше готово за хвърляне и от това разстояние едва ли щеше да пропусне целта си.
За айилците се разправяше, че били повече от груби към онези, които нахълтват в Пустошта без тяхно позволение. Егвийн знаеше, че може да увие и жената, и копието й с Въздух, но дали потоците щяха да се задържат достатъчно дълго, преди да започне да се пренася? И нямаше ли само да ядосат жената и да я накарат да хвърли копието си в първия миг, в който се появи възможност, още преди Егвийн наистина да е изчезнала? Едва ли щеше да е от голяма полза да се прехвърли обратно в Танчико, пронизана от айилско копие. Ако завържеше потоците, това щеше да остави жената захваната в клопката на Тел-айеран-риод, докато не бъдат развързани, напълно безпомощна — и ако онзи лъв или подобното на глиган същество се върнеха…
Не. Трябваше просто да накара жената да сниши копието, само толкова, колкото да има време да затвори очи и да се пренесе обратно в Танчико. Обратно към онова, което се очакваше да направи. Нямаше повече време за тези полети на въображението. Не беше съвсем сигурна дали някой, влязъл насън в Тел-айеран-риод, би могъл да й навреди така, както можеха другите неща, но не смяташе да рискува да го разбере с върха на айилското копие.