Смяната на дрехите беше лесна — още щом си го помисли, Егвийн вече бе облечена в същите кафяво-сивкави цветове като жената.
— Не ти мисля лошо — проговори тя, външно спокойна.
Жената обаче не сниши оръжието си, а се намръщи и каза:
— Нямаш право да носиш кадин-сор, момиче. — И Егвийн се оказа застанала гола до кожа, слънцето я печеше отгоре, а земята обгаряше стъпалата й.
За миг тя зяпна невярващо и запристъпва от крак на крак. Не беше си и помисляла, че е възможно да промени нещата по някой друг. Толкова възможности, толкова правила, които не познаваше. Припряно си представи, че е обута в здрави обувки и в тъмната рокля със срязаните поли, и в същото време накара дрехите на айилката да изчезнат. За да го направи, й се наложи да притегли сайдар и беше готова да сграбчи копието, ако жената се опиташе да го метне.
Този път беше ред на айилката да се смае. Копието й падна на земята до нея, а Егвийн сграбчи мига, затвори очи и се пренесе обратно в Танчико, при скелета и по-далече от огромния глиган. Или каквото там беше. Този път едва го погледна повторно. Беше й омръзнало от неща, които приличат на глигани, а не са. „Как го направи това? Не! Цялото това чудене как и защо само ме държи встрани от пътя. Вече ще се държа здраво за него.“
Но въпреки това се поколеба. Малко преди да си затвори очите й се стори, че видя друга жена, зад айилката, която наблюдаваше и двете. Златокоса жена, държаща сребърен лък. „Сега вече позволяваш на въображението си да те подведе. Слушаш прекалено много приказките на Том Мерилин.“ Биргит отдавна беше умряла; не беше възможно да се появи отново преди Рогът на Валийр да я призове от гроба. Мъртви жени, дори да са героини от легенда, разбира се, не можеха да сънуват, че са попаднали в Тел-айеран-риод.
Но тази пауза беше мигновена. Тя заряза безплодните си съждения и отново се затича през площада. Колко ли време й оставаше? Цял град за претърсване, а времето си течеше и тя все още нямаше представа за нищо. Поне да знаеше какво да търси! Или къде. Бягът като че ли не я уморяваше тук, в Света на сънищата, но дори и да тичаше с все сила, нямаше да може да обиколи целия град преди Елейн и Нинив да я събудят. Не й се искаше да се налага отново да се връща.
Изведнъж сред ятото гълъби, кацнали насред площада, се появи жена. Дрехата й беше бледозелена, тънка и прилепнала по тялото й така, че би задоволила и вкуса на Берелайн, тъмната й коса се спускаше на дузини малки плитчици, а лицето й беше покрито до очите с прозрачен воал, като на мъжа, който се бе спуснал от небето. Гълъбите се понесоха нагоре и с тях — и жената, която се зарея над най-близките покриви с тях и внезапно се стопи и изчезна.
Егвийн се усмихна. Самата тя непрекъснато сънуваше, че лети, но в края на краищата това просто си беше сън. Подскочи във въздуха и се понесе към покривите. Нелепо. Да лети? Хората не летят! После разпери ръце и силом си придаде самоувереност. Просто го правеше, и толкова. Това беше сън и тя летеше. Вятърът вееше в лицето й, прииска й се да се разсмее.
Плъзна се над Кръга на панархесата. От върха на кръглата стена до широкото поле с утъпкана земя в центъра се спускаха редици каменни скамейки. Представи си как безброй хора, сбрани на едно място, гледат представление с илюминации, уредено от самата Гилдия на Илюминаторите. У дома фойерверките бяха рядко събитие. Можеше да си спомни едва няколкото случая, в които селяните от Емондово поле бяха имали такова зрелище — зрелище, от което възрастните се възбуждаха не по-малко от децата.
Зарея се над покривите като сокол — над дворци и имения, над бедни домове и дюкяни, над складове и конюшни. Плъзна се покрай куполи, увенчани със златни шпилове и бронзови ветропоказатели, покрай кули, обрамчени с изваяни като дантели каменни балкони. Коли и фургони осейваха дворовете пред конюшните и чакаха. Кораби бяха запълнили големия залив и водните пръсти, свързващи пристанищата и разделящи вдадените в залива полуостровчета, по които се простираше градът. Всичко изглеждаше окаяно и чакащо оправяне, от колите до корабите, но нищо не подсказваше, че тук има Черна Аджа. Доколкото разбираше.
Помисли си дали да не се опита да си представи Лиандрин — добре познаваше кукленското й лице и многобройните й руси плитки, самодоволните й кафяви очи и подхилващите се устнички — да си я изрисува в ума с надеждата, че може да бъде отнесена там, където се намира Черната Аджа. Но ако това подействаше, можеше да намери Лиандрин също в Тел-айеран-риод, а сигурно и други с нея. Не беше подготвена за това.
Изведнъж й хрумна, че ако някои от Черната Аджа се намират в Танчико, в Танчико на Тел-айеран-риод, тя просто сама им се поднася. Едно око, извърнато към небето, веднага би забелязало летяща жена. Гладкият й полет се разколеба и тя се спусна под равнището на покривите и се понесе по улиците по-бавно отпреди, но все пак по-бързо от препускащ кон. Може и да летеше към тях, но не можеше да се принуди да спре и да ги чака.