— Но аз не искам тя да го прави — каза тъжно Егвийн. — Щом самата тя не го желае.
— Не знам кой какво иска — намеси се Нинив. — Знам само, че ни чака работа. На теб ще ти трябват много неща за пътуването през Пустошта, Егвийн. Лан ще ми каже за това. А двете с Елейн трябва да се приготвим да отплаваме за Танчико. Предполагам, че утре ще можем да намерим някакъв кораб, но това означава, че трябва да решим какво да си вземем за път още тази нощ.
— Има един кораб на Ата-ан Миере на кейовете в Блатото — каза Моарейн. — Каравела. По-бърз кораб не може да се намери. Нали искате бърз кораб. — Нинив кимна намусено.
— Моарейн — каза Елейн. — Какво смята да прави Ранд? След този щурм… Ще започне ли войната, която ти искаше?
— Не искам да започва война — отвърна й Айез Седай. — Искам това, което ще съхрани живота му до Тармон Гай-дон. Той твърди, че ще обяви на всички ни какво ще прави утре.
На гладкото й лице се очерта съвсем тъничка бръчка.
— Утре всички ще знаем повече от тази нощ. — Напусна ги, без да каже дума повече.
„Утре — помисли си Елейн. — Какво ли ще направи, когато му кажа? Какво ли ще каже? Трябва да разбере.“
Глава 13
Слухове
В кръчмата беше оживено като във всяка друга из Блатото. Врява и глъч се носеха в душната нощ. Шумното хорско дърдорене се мъчеше да надмогне приноса на музикантите към царящата дандания — три барабана, два ксилофона и голямо, издуто като круша чело, което издаваше басови, виещи трели. Сервиращите прислужнички в тъмни рокли, дълги до глезените и закопчани под брадичката, и с къси бели престилчици притичваха между претъпканите маси, понесли подноси с глинени халби на главите си, за да могат да се провират през навалицата. Босоноги докери с кожени елеци се смесваха с типове с вталени палта и гологърди мъжаги с широки цветни пояси, придържащи торбестите им гащи. Тук, близо до кейовете, навсякъде се мяркаха чуждестранни одежди — високи яки от севера и дълги яки от запада, сребърни верижки по сюртуци и звънчета по елеци, ботуши до коляно и ботуши до бедра, мъже, накичени с гердани и обици, с дантели по палтата и ризите. Един широкоплещест мъж с обемист корем имаше пищна, раздвоена като вила жълта брада, а друг беше наклепал с нещо завитите си мустаци така, че да лъщят под светлината на лампите. Зарове се търкаляха и тракаха в три ъгъла на помещението и по много от масите и среброто бързо сменяше притежателите си под бурните викове и смях.
Мат седеше сам, опрял гръб в стената в един ъгъл, от който можеше да следи всички врати, макар че в момента надничаше предимно във все още недокоснатата халба тъмно вино. Към игрите със зарове не пристъпваше, а глезените на сервиращите момичета дори не поглеждаше. При толкова претъпкана кръчма на някои от време на време им хрумваше да споделят масата му, но щом погледнеха физиономията му, бързо се махаха и се сбутваха на някоя от пейките.
Той натопи пръст във виното и започна разсеяно да драска по масата. Тези глупаци нямаха никаква представа какво се беше случило снощи в Камъка. Беше чул как неколцина тайренци споменаха за някакви неприятности, съвсем между другото, и думите им бързо заглъхнаха в нервни смехове. Не само че не знаеха, но и не искаха да знаят. На него самия почти му се искаше да не знае. Не, всъщност много му се искаше да добие по-добра представа какво точно се беше случило. Образите продължаваха да проблясват в главата му, примигваха сред дупките в паметта му, без да носят никакъв смисъл.
Врявата на битката отекваше по коридора някъде отдалече. С трепереща ръка той измъкна ножа от тялото на Сивия. Сив, хвърлил се да го нападне. Изчадието беше преследвало него. Сивите не обикаляха току-така из Камъка, за да убиват напосоки. Не, имаха си определени цели, като стрели, изстреляни от нечия тетива. Той се обърна да побегне и ето, че срещу него закрачи мърдраал, като черна змия с крака — от безокия му взор костите му се разтрепераха. От тридесет крачки Мат метна ножа си към онази част на яйцевидното лице, където трябваше да се намират очите: от това разстояние можеше да улучи кръг с размерите на очна дупка четири пъти от пет хвърляния.