Черният меч на Чезнещия профуча във въздуха и отхвърли летящата кама почти небрежно; проклетото чудовище дори не забави хода си. „Време е да умреш, Рогосвирецо.“ Гласът му изсвистя сухо като на усойница, като предупреждение за неминуема гибел.
Мат отстъпи крачка назад. Държеше два ножа, макар и да не помнеше как ги е извадил. Не че ножовете щяха да му помогнат много срещу меча, но бягството означаваше черното острие да разсече гърба му така сигурно, както пет шестици бият четири тройки. Съжали, че не разполага с добър боен кривак. Или с лък — пък да види как това омразно същество ще отклони стрелата, пусната от дългия лък от Две реки. Съжали, че не е някъде другаде. Щеше да умре тук и сега.
Изведнъж дузина тролоци се изсипаха от един страничен коридор и се нахвърлиха яростно върху Чезнещия, сечейки с големите си секири и мушкайки с кривите мечове. Мат зяпна в чудовищната купчина, изпълнен с изумление и невярващ. Получовекът се бореше като черна вихрушка. Повече от половината тролоци издъхнаха или се мятаха в смъртни ревове преди Чезнещия да рухне на пода в отчаян гърч: едната ръка се загърчи като умираща змия на три крачки от трупа — все още стискаше катраненочерния меч в юмрука си.
Един тролок с овнешки рога погледна към Мат и надигна муцуна, за да подуши въздуха. Озъби му се, след което изскимтя и заблиза дългия кървав процеп, разтворил плътта под косматата му мишница. Останалите приключиха с рязането на гърлата на събратята си и една от тварите излая няколко дрезгави, гърлени думи. Без да погледнат повече към Мат, те се обърнаха и се затичаха. Тропотът на копита и ботуши заглъхна по коридора.
Надалече от него. Мат потръпна. Тролоци, дошли да го отърват. В какво ли ново безумие го беше замесил Ранд? Той забеляза какво е нарисувал неволно върху масата — отворена врата — и бързо изтри рисунката. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук. Трябваше. И същевременно отново усети онзи настойчив сърбеж в тила си, напомнящ, че е време да се връща в Камъка. Изтласка го сърдито от ума си, но незнайният подтик продължи да бръмчи в главата му.
Долови част от разговор откъм масата вдясно от себе си: мъжът с навитите лъскави мустаци продължаваше да каканиже с люгардския си акцент.
— Значи, тоз ваш Дракон е голяма работа, не се и съмнявам, ама с Логаин не може и да са сравнява. Че Логаин дигна цял Геалдан на война, а също и половината Амадиция и Алтара. Накара земята да глътне цели градове, дето му са опълчиха, нали. Сгради, хора и всичко останало. Ами оня горе в Салдеа, Мазрим? Казват, че слънцето накарал да спре, докато срази войската на господаря на Башийр. Факт било, тъй казват.
Мат поклати глава. Камъкът беше паднал и Каландор се бе озовал в ръцете на Ранд, а този идиот продължаваше да си мисли, че става дума за поредния Лъжедракон. Отново, без да иска, беше нарисувал врата. Изтри я разсеяно с длан, сграбчи халбата с вино, но я спря на половината път към устата си. През всеобщата врява ухото му бе доловило познато име, изговорено от една от близките маси. Избута скамейката си назад и си проправи път към масата, с халба в ръка.
Хората около масата представляваха обичайната смесица, срещаща се навсякъде из пивниците в Блатото. Двама босоноги моряци, наметнали омазнени сетрета върху голите си гърди, единият — с дебела златна верижка на врата. Застарял, някога дебел мъж с увиснала челюст, в тъмно кайриенско палто с червени, златни и зелени ивици през гърдите, които можеха да означават, че е благородник, макар че единият му ръкав беше разпран на рамото; твърде много кайриенски бежанци напоследък се бяха смъкнали на юг. Една сивокоса жена в тъмносиньо облекло, с изпито лице, остро око и тежки златни пръстени на ръцете. И говорещият — мъжът с раздвоената като вила брада, с рубин, голям колкото гълъбово яйце на едното ухо. Трите сребърни верижки, преметнати през изпънатите гърди на тъмночервеното му палто, го издаваха като кандорски едър търговец. В Кандор търговците си имаха гилдия.
Разговорът секна и очите на всички се извърнаха към застаналия край масата им Мат.
— Чух да споменавате за Две реки.
Вилобрадият му хвърли един бърз поглед. Разрошената коса, стегнатото лице и виното в ръката, лъснатите до блясък черни ботуши, зеленото палто със златни ширити, разкопчано до кръста, и показващата се отдолу снежнобяла ленена риза… но както палтото, така и ризата бяха доста измачкани. Накъсо казано — самото олицетворение на млад благородник, тръгнал да се забавлява сред простолюдието.