— Да, милорд — отвърна той сърдечно. — Тъкмо разправях, че тази година оттам табак няма да има, мога да се обзаложил. Аз обаче имам двайсет бурета чудесни листа от Две реки. По-добър табак от тамошния, знаете, не може да се намери. Добра цена ще взема от тях в края на годината. Ако милорд желае някое буренце за своите хора… — Той подръпна единия край на жълтеникавата си брада и отри носа си с пръст. — …Сигурен съм, че мога да уредя…
— Значи можеш да се обзаложиш, така ли? — прекъсна го тихо Мат. — И защо няма да има табак от Две реки?
— Ами заради Белите плащове, милорд. Заради Чедата на Светлината.
— Какво Белите плащове?
Търговецът обходи с поглед събеседниците си на масата за помощ — беше доловил опасна нотка в тихия тон на този млад лорд. Моряците имаха вид на хора, готови веднага да си тръгнат. Сивокосата жена беше поднесла халбата си към устните и острите й очи оглеждаха Мат преценяващо.
Търговецът успя да се поклони седешком и каза угоднически:
— Според слуха, милорд, Белите плащове са нахлули в Две реки. За да хванели Преродения Дракон, така разправят. Макар че, разбира се, това е невъзможно, тъй като лорд Дракона е тук, в Тийр. — Той погледна Мат крадешком, за да прецени като как е възприето последното; физиономията на Мат не се промени.
— Мълвата разнася какви ли не глупости, милорд. Мене ако питате, това сигурно е вятър работа. Според същия слух Белите плащове преследвали и някакъв Мраколюбец с жълти очи. Чували ли сте някога такова нещо, милорд? Мъж с жълти очи? Аз също не съм. Вятър работа, ви казвам.
Мат постави халбата на масата и се наведе към мъжа.
— И кого търсят още? Според този твой слух. Преродения Дракон. Мъж с жълти очи. Кой друг?
По лицето на търговеца избиха капки пот.
— Никой друг, милорд. За друг не съм чувал. Само слух, милорд. Сламки на вятъра, нищо повече. Облаче дим — духнеш и изчезне. Ако имам честта, да предложа на милорд едно буренце с чудесен табак от Две реки? Като знак на уважение… чест да… да изразя моята…
Мат подхвърли на масата тлъста златна андорска крона.
— Купи си пиене от мен, за колкото стигне.
Докато се връщаше на мястото си, чу мърморене откъм масата.
— Помислих, че ще ми пререже гърлото. Нали ги знаете тия лордчета, като се натряскат… — Това беше брадатият.
— Странен младеж — промълви жената. — Опасен. С такива не си опитвай игричките, Петрам.
— Не мисля, че изобщо е лорд — каза сприхаво друг мъжки глас. Кайриенецът, предположи Мат. Устните му се извиха. Лорд? Нямаше да стане лорд, та ако ще да го молеха. „Бели плащове в Две реки. Светлина! Светлината да ни е на помощ!“
Пробивайки си път към изхода, той измъкна чифт дървени токове от купа до стената. Нямаше представа дали бяха същите, с които бе дошъл — всички изглеждаха еднакви, — пък и не го интересуваше. Ставаха на ботушите му.
Навън бе заваляло. Лек ромон, от който мракът се бе сгъстил още повече. Вдигна яка и зашляпа по калните улици на Блатото, покрай шумни пивници, ярко осветени ханове и къщи с тъмни прозорци. След като калта отстъпи на каменна настилка към стената на вътрешния град, той изрита токовете настрана и затича. Бранителите, пазещи най-близкия портал на Камъка, го пуснаха безмълвно — познаваха го добре. Не спря да тича чак до стаята на Перин и отвори в движение вратата, едва забелязвайки цепнатината в дървото. Дисагите на Перин лежаха на леглото и Перин ги тъпчеше с ризи и чорапи. Гореше само една свещ, но той като че ли не забелязваше сумрака.
— Чул си значи — каза Мат.
Перин не прекъсна заниманието си.
— За къщи ли? Да. Бях излязъл да надуша някой слух като за Файле. След снощното повече от всякога трябва да я… — Гърленото му ръмжене накара козината на Мат да настръхне: звучеше като сърдито вълчо ръмжене. — Няма значение. Чух го. Може пък това също да свърши работа.
„Също като какво?“ — зачуди се Мат.
— Ти вярваш ли го?
За миг Перин вдигна глава; очите му събираха светлината от свещта и лъщяха като патинирано злато.
— За мен няма много основания да се съмнявам. Твърде достоверно е.
Мат се помръдна неловко.
— Ранд знае ли? — Перин кимна мълчаливо и продължи да тъпче дрехите си. — Е, и какво каза той?
Перин се спря и загледа сгънатото наметало в ръцете си.
— Започна да мърмори. Каза, че щял да го направи. На всяка цена щял. Каза, че трябвало да му повярвам. Такива работи. Безсмислици. После ме хвана за яката и ми каза, че щял да направи „това, което най-малко очакват“. Искаше аз да го разбера, но съм сигурен, че и той сам не се разбираше. Изглежда, изобщо не го интересуваше дали напускам, или оставам. Не, това го взимам обратно. Мисля, че изпита облекчение, че се махам.