— Могат да сринат Две реки, а той нищо няма да направи — каза Мат. — Светлина, с този негов Каландор той би могъл да издуха хиляда Бели плащове! Сам видя какво направи с тези проклети тролоци. Значи тръгваш, а? Връщаш се в Две реки? Сам?
— Освен ако не дойдеш и ти. — Перин натика наметалото в дисагите. — Идваш ли?
Вместо да му отвърне, Мат закрачи напред-назад, лицето му ту лъсваше на светлината на свещта, ту се скриваше в сянка. Майка му и баща му бяха в Емондово поле, както и сестрите му. Белите плащове нямаха никаква причина да им посегнат. Имаше чувството, че ако се прибере у дома, никога повече няма да може да напусне Две реки, че майка му набързо ще го ожени за някоя. Но ако не се върнеше и ако Белите плащове им причиняха нещо лошо… Всичко това, за Белите плащове, било празен слух, така беше чул. Но защо трябваше да има слух за тях? Дори Коплинови — лъжци и хора, които непрекъснато създаваха неприятности, обичаха баща му. Всички обичаха Абел Каутон.
— Не си длъжен — каза му Перин. — Доколкото чух, за теб не се споменава нищо. Само за Ранд и за мен.
— Да ме изгори дано, ще д-д… — Не можа да го изрече. Не беше никак трудно да го помисли, но да каже, че ще го стори? Гърлото му се стегна и думите излязоха от устата му задушени. — Лесно ли ти е, Перин? Да тръгнеш, искам да кажа? Не… изпитваш ли нещо? Нещо, което се мъчи да те задържи? Което ти шепне разни причини да не тръгваш?
— Стотици, Мат, но знам, че това е заради Ранд и заради тавирен. Не искаш да го признаеш, нали? Сто причини има да остана, но единствената причина да тръгна натежава над всички тях. Белите плащове са в Две реки и ще причинят страдания на хората, докато се мъчат да ме открият. Мога да го спра, ако отида.
— Защо Белите плащове толкова държат да те хванат, че да са готови да причинят зло на хората? Светлина, ако започнат да разпитват за човек с жълти очи, никой в Емондово поле няма и да разбере за кого говорят! И как можеш да ги спреш? Един чифт ръце повече няма да е от голяма полза. Белите плащове са захапали оловна топка, ако си мислят, че могат да си играят с народа на Две реки.
— Знаят ме по име — отвърна тихо Перин. Погледът му се стрелна към окачената на стената секира и колана, увит около дръжката и стенната кука. Или може би гледаше чука си, опрян на стената до секирата — Мат не беше сигурен. — Могат да намерят семейството ми. Колкото до твоето „защо“, имат си причини, Мат. Както и аз своите. Може ли да каже човек чии са по-основателни?
— Да ме изгори дано, Перин! Да ме изгори дано! Искам да тр-р… Виждаш ли? Не мога дори да го изрека. Сякаш главата ми знае, че ще го направя, ако го кажа. Не мога дори да го оформя в ума си!
— Различни пътеки. И преди бяхме отпращани по различни пътеки.
— Проклети да са различните им пътеки — изпъшка Мат. — До гуша ми дойде и от Ранд, и от Айез Седай — да ме размотават насам-натам по техните проклети пътеки. Поне веднъж искам да тръгна натам, накъдето аз искам, да направя онова, което аз искам! — Той се обърна към вратата, но гласът на Перин го спря.
— Надявам се, че твоята пътека ще е щастлива, Мат. Светлината дано ти прати хубави момичета и глупаци, готови да играят комар.
— О, да ме изгори дано, Перин! Светлината дано и на теб ти прати това, което искаш.
— Надявам се да го прати. — Не изглеждаше особено щастлив от перспективата.
— Ще предадеш ли на татко, че съм добре? И на мама? Тя все се тревожи. И се погрижи, моля те, за сестрите ми. Те все ме следяха и донасяха всичко на майка ми, но не бих искал да им се случи нещо лошо.
— Обещавам ти, Мат.
Мат затвори вратата и закрачи безцелно по коридорите. Сестрите му, Елдрин и Бодвин, винаги бяха готови да завикат: „Мамо, Мат пак е направил беля.“ Особено Бод. Сега вече бяха на шестнайсет-седемнайсет години. Вероятно се канеха скоро да се омъжат и вече си бяха избрали някой досаден фермер, без нещастникът дори и да подозира. Наистина ли ги бе напуснал толкова отдавна? Понякога не му изглеждаше така. Понякога му се струваше, че е напуснал Емондово поле едва преди седмица-две. Друг път сякаш бяха изминали години и си го спомняше съвсем смътно. Можеше все още да си спомни подхилващите се Елдрин и Бод, докато го пердашеха с пръчка, но лицата им бяха някак замъглени. Тези проклети дупки в паметта му — сякаш празнини в живота му.
Забеляза крачещата срещу него Берелайн и неволно се ухили. Въпреки високомерието, което излъчваше, фигурката й си беше доста фина. А впитата по тялото й бяла коприна беше толкова тънка, че ставаше за носна кърпа, да не говорим колко щедро беше изрязана горе, показвайки значително количество от пищните й бели гърди.