— Милейди — промълви объркано Перин. — Защо ми го казвате?
Начинът, по който тя вирна глава, му напомни за една кобила, която понякога подковаваше в Емондово поле — непрекъснато се опитваше да го ухапе.
— За да го предадете на лорд Дракона, разбира се.
Това му се стори съвсем безсмислено.
— Можете сама да му го кажете — отвърна той с немалко раздразнение. — Едва ли ще ми остане време да разнасям съобщения преди да тръгна.
— Аз… не мисля, че ще пожелае да ме види.
Всеки мъж би пожелал да я види, тя беше доста хубава за гледане; и двете неща й бяха напълно ясни. Той си помисли, че иска да му каже нещо друго. Възможно ли бе да се е уплашила толкова след онази нощ в спалнята на Ранд? Или от щурма и начина, по който Ранд го беше прекратил? Може би, но тази жена не беше от онези, които се плашат лесно, ако можеше да се съди по хладнокръвието, с което го гледаше сега.
— Предайте съобщението си на някой слуга. Съмнявам се, че ще се видим повече с Ранд. Не и във времето, с което разполагам. Всеки слуга може да му отнесе съобщение от вас.
— По-добре ще прозвучи от теб, приятеля на лорд…
— Дайте го на някой слуга. Или на някой от айилците.
— Значи няма да направиш това, за което те моля? — попита тя невярващо.
— Не. Не ме ли чухте?
Тя отново отметна глава, но този път имаше някаква разлика, въпреки че той не можеше да определи каква точно. Изгледа го замислено и промърмори:
— Какви поразителни очи.
— Какво? — Изведнъж той осъзна, че е гол до кръста. Напрегнатата замисленост, с която го гледаше, изведнъж му напомни за оглед на кон, преди да го купят. Оставаше само да опипа глезените му и да провери дали са му здрави зъбите. Той дръпна ризата, оставена за обличане на заранта, и я нахлузи. — Дайте си съобщението на някой слуга. Аз искам вече да си лягам. Утре трябва да стана рано. Преди изгрев слънце.
— Закъде ще тръгваш утре?
— За дома. Две реки. Късно е вече. Щом и вие ще тръгвате утре, ще трябва да поспите. Аз поне съм много уморен. — И той се прозя колкото можа по-широко.
Тя обаче не се и помръдна към вратата.
— Ковач си, нали? Имам нужда от ковач в Майен. Да ми изкове железни украси. Какво ще кажеш да ми погостуваш малко преди да отидеш в Две реки? Ще видиш, че в Майен е много… приятно.
— Тръгвам си за дома — отвърна той решително. — А вие си отивайте в покоите.
Лекото помръдване на раменете й отново го накара припряно да извърне очи.
— Може би някой друг ден. В края на краищата винаги получавам това, което искам. И ми се струва, че искам… — Тя замълча и го изгледа от глава до пети. — Желязна украса. За прозорците на спалнята ми. — И се усмихна така невинно, че в главата му прокънтяха гонгове за тревога.
Вратата отново се отвори и влезе Файле.
— Перин, ходих в града да те търся и чух един слух… — Тя се спря слисана и закова очи в Берелайн.
Първата не й обърна внимание. Пристъпи до Перин и прокара длан по ръката и рамото му. За миг той си помисли, че е решила да се опита да му дръпне главата надолу за целувка — тя определено вдигна лице нагоре за такава, — но майенката само прокара длан по врата му в небрежна милувка и отстъпи назад. Започна се и се свърши преди да е успял да я спре.
— Запомни — промълви тя тихо, все едно че бяха сами — Винаги получавам това, което искам. — Плъзна се покрай Файле и излезе от стаята.
Той зачака Файле да избухне, но тя само погледна претъпканите му дисаги и каза:
— Виждам, че си чул вече този слух. Но това наистина е само слух, Перин.
— Жълтите очи го правят повече от слух. — Трябваше вече да е избухнала като наръч сухи клонки, хвърлени в огъня. Защо беше толкова хладна?
— Много добре. Значи Моарейн е следващият проблем. Тя дали ще се опита да те спре?
— Не, ако не разбере. Но и да се опита, пак ще тръгна. Имам семейство и приятели, Файле! Няма да ги оставя на Белите плащове. Но се надявам да не й го кажеш, преди да съм се отдалечил достатъчно от града. — Дори очите й бяха спокойни, като тъмни езера сред леса. От това космите по врата му настръхнаха.
— Но за да стигне този слух до Тийр, трябва да са минали седмици, и ще минат още толкова, докато стигнеш до Две реки, колкото и бързо да яздиш. Белите плащове дотогава може да са си отишли. Е, какво пък, аз бездруго очаквах да се махнеш оттук. Не би трябвало да се оплаквам. Просто искам да знаеш какво можеш да очакваш.
— Няма да отнеме седмици през Пътищата — каза й той. — Два дни, най-много три. — Два дни. Предполагаше, че не съществува начин да го направи още по-бързо.