— Ти си също толкова луд, колкото Ранд ал-Тор — каза тя невярващо. Седна на пода до леглото му, кръстоса крака и му заговори с тон, подходящ за поучаване на малки деца. — Влезеш ли в Пътищата, ще излезеш от тях безнадеждно побъркан. Стига изобщо да излезеш, защото най-вероятно няма да излезеш. Пътищата са омърсени, Перин. Те са потъмнели от поквара от — колко? — триста години? Четиристотин? Питай Лоиал. Той ще ти каже точно. Пътищата са ги построили огиерите, или са ги отгледали, или каквото е там. Дори и те не използват Пътищата. Дори да се измъкнеш от тях невредим, Светлината само знае къде ще излезеш.
— Пътувал съм през тях, Файле. — Ама и страшничко пътуване си беше. — Лоиал може да ме преведе. Той може да чете каменните напътственици: така ги преминахме миналия път. — Лоиал също гореше от нетърпение да напусне Тийр; изглежда, се боеше да не би майка му да разбере къде е. Перин беше сигурен, че ще му помогне.
— Е — каза тя и потърка енергично длани. — Добре. Аз исках да си намеря приключение, а това със сигурност ще е такова. Да напуснеш Тийрския камък и Преродения Дракон, да пътуваш през Пътищата, за да се биеш с Бели плащове. Чудя се дали ще можем да убедим и Том Мерилин да дойде с нас. Щом не можем да водим бард със себе си, и един веселчун ще свърши работа. Би могъл да съчини сказание и двамата в теб да сме главните му герои. Никакъв Прероден Дракон и Айез Седай да глътнат най-интересното от приказката. Кога тръгваме? Сутринта ли?
Той вдиша дълбоко, за да си придаде твърдост.
— Аз ще замина сам, Файле. Само двамата с Лоиал.
— Ще ни трябва товарен кон — каза тя, все едно че изобщо не беше проговарял. — Два, струва ми се. Пътищата са тъмни. Ще ни трябват фенери и много масло. Твоите хора от Две реки са селяни, нали? Дали ще се бият с Белите плащове?
— Файле, казах ти…
— Чух какво ми каза — сопна се тя и очите й блеснаха опасно. — Чух, но смисъл не видях. Ами ако твоите селяни не искат да се бият? Или не знаят как? Кой ще ги научи? Ти? Сам?
— Ще направя това, което трябва да се направи — каза той търпеливо. — Без теб.
Тя скочи така бързо, че той си помисли, че ще го стисне за гърлото.
— Да не мислиш Берелайн да дойде с тебе? Тя ли ще ти пази гърба? Или може би предпочиташ да ти седи в скута и да ти се глези? Прибери си ризата в гащите, урод космат! Защо трябва да е толкова тъмно тук? Берелайн обича сумрачна светлина, нали? Няма що, много ще ти помогне тя срещу Чедата на Светлината!
Перин отвори уста да възрази, но бързо промени това, което се канеше да изрече.
— Сладко залъче е тази Берелайн. Кой мъж не би поискал да му седне в скута? — Обидата на лицето й го удари в гърдите като желязо, но той се насили и продължи: — Когато приключа у дома, може да прескоча до Майен. Тя ме покани и бих могъл…
Файле не каза и думичка. Изгледа го с каменно лице, след което се завъртя и изхвърча навън, като яростно затръшна вратата.
Той неволно понечи да я последва, но се спря, стиснал рамката на вратата, докато пръстите не го заболяха. Втренчен в процепа, оставен от секирата, се усети, че си говори това, което се канеше да каже на нея.
— Убих Бели плащове. Те щяха да ме убият, ако не бях ги изпреварил, но въпреки това го наричат убийство. Отивам си у дома, за да загина, Файле. Това е единственият начин да ги спра да избиват моите хора. Нека да ме обесят. Не мога да позволя да видиш това. Не мога. Може дори да се опиташ да ги спреш и тогава те ще…
Главата му се отпусна на вратата. Сега тя вече нямаше да съжалява, че го е видяла за последен път; само това беше важното. Щеше да отиде да си намери приключение някъде другаде, далеч от Белите плащове, тавирен и мехурите на злото. Само това беше важно. Дощя му се да завие от мъка.
Файле почти се затича по коридора, без да забелязва край кого минава или кого избутва от пътя си. Перин. Берелайн. Перин. Берелайн. „Иска му се на него лисана с бяло личице, да му се фръцка насам-натам полугола, нали? И той не знае какво иска. Космат изрод! Празноглав палячо! Ковач! Ама и тази подла свиня Берелайн! Тази фръцкаща се коза!“
Не разбра закъде се е забързала, докато не видя пред себе си Берелайн — плъзгаше се напред с прозрачната си рокля, която нищо не оставяше за въображението, и се поклащаше, сякаш походката й бе предназначена да накара мъжете да пулят очи. Преди да се усети какво прави, Файле се затича, задмина Берелайн и се обърна към нея.
— Перин Айбара е мой — сопна се тя. — Да си държиш ръцете и усмивчиците по-далече от него! — Изчерви се, щом се усети какво е изрекла. Беше си обещала никога да не го прави, никога да не се бие заради никой мъж като някакво селско момиче, затъркаляло се в прахта посред жетва.