Тя го изгледа гневно, но подозираше, че го казва съвсем сериозно. Тези ножове бяха направени по нейна поръчка от човек, който си знаеше работата, и бяха много точно балансирани.
— Какъв „първи разговор“ сте имали с нея? Защо избяга така?
— Това си е между нея и мен. Повече до нея няма да се приближаваш, Файле. Не вярвам тя да го е започнала — оръжията й не са ножовете. Ако някоя от вас отново ми създаде неприятности, ще ви накарам и двете да ринете тор. Някои от тайренците си въобразяваха, че могат да си продължат дуелите, след като съм обявил мир в това място, но миризмата от количките с торта скоро ги накара да разберат грешката си. Гледай и вие да не го разберете по същия начин.
Тя го изчака, докато изчезне от погледа й, преди да се погрижи за рамото си. Беше й напомнил за баща й. Не че баща й някога й беше извивал така ръката, но и той никак не търпеше хора, които създават главоболия, какъвто и да е рангът им, и никой не можеше да го изненада. Тя се зачуди дали няма да може да подмами Берелайн в нещо, само заради удоволствието да види как Първата на Майен се поти зад количката с тор. Но Руарк беше казал „и двете“. Баща й също беше сериозен, когато кажеше нещо. Берелайн. Нещо, което Берелайн беше казала, я човъркаше в дъното на мозъка. Огиерска клетва. Точно това беше. Един огиер никога не нарушава клетвата си. Да кажеш „огиер клетвопрестъпник“ беше все едно да кажеш „смел страхливец“ или „умен глупак“.
Не можа да се сдържи да не се изсмее на глас.
— Ти ли ще ми го отнемеш, кокошко глупава? Докато го видиш втори път, ако изобщо го видиш, той отново ще е мой!
Глава 15
Във Входа
Вдигнал високо над главата си светилника със стъкленото шише, Мат надникна към дъното на тесния проход дълбоко в туловището на Камъка. „В никакъв случай, освен ако животът ми не зависи от това. Нали така обещах? Е, да ме изгори дано, ако не зависи!“
Преди отново да го обхване съмнението, той се забърза през изгнили, изсъхнали врати, наполовина откачени и килнати на една страна и през други, от които бяха останали само дървени отломки, увиснали върху ръждясалите панти. Подът бе метен наскоро, но въпреки това миришеше на стара прах и плесен. Нещо пробяга по пода сред мрака и преди да се усети, той вече стискаше нож — но осъзна, че е най-обикновен плъх, бягащ от него несъмнено за да се пъхне в някоя позната му спасителна дупка.
— Покажи ми изхода — прошепна той на животинчето — и ще се промуша след теб. — „Защо шепна? Тук няма никой, който да ме чуе.“ Но приличаше на място, където човек трябва да пази тишина. Можеше да усети цялата тежест на Камъка, надвиснала над главата му.
Последната врата, беше казала тя. Тя също се беше килнала на една страна. Той я отвори с ритник и вратата се разпадна. Сумрачната стая беше претъпкана със сандъци, бурета и разни предмети, плътно подредени покрай стените и направо на пода. И с прах също така. „Великото хранилище! Прилича повече на мазе на изоставена фермерска къща, само че е още по-лошо.“ Изненада се, че Егвийн и Нинив не бяха се потрудили да очистят праха и да поподредят, когато са слезли тук. Жените винаги чистеха праха и подреждаха, поддържайки чисти дори неща, които няма да им трябват. Стъпки на хора се преплитаха по прашния под, някои от ботуши, но беше ясно, че са водили със себе си слуги, които да им разместят по-тежките предмети. Нинив обичаше да намира поводи да накара един мъж да поработи и най-вероятно бе подбрала някои нещастници, които е хванала да бездействат.
Това, което търсеше, се открои сред цялата бъркотия. Висока рамка, врата от червен мрамор, странно извисяваща се сред сенките, които мяташе лампата в ръката му. Когато се приближи до нея, тя не престана да му се струва странна. Изкривена някак си. Очите му отбягваха да я обходят; ъглите й като че ли не се съединяваха както трябва. Високият кух правоъгълник сякаш беше готов да се срине само да го духнеш, но след като я бутна, само за опит, рамката си остана стабилна. Той я бутна малко по-силно, без да е сигурен дали не иска да преобърне странното нещо, и долната страна на рамката изскърца върху прахта. Кожата на ръцете му настръхна. Като нищо горната част можеше да е вързана с жица към тавана. Той надигна лампата, за да погледне. Нямаше жица. „Поне няма да падне, докато съм вътре. Светлина небесна, влизам, нали?“
Купчина статуетки и други дребни предмети, увити в прогнили парцали, заемаха горницата на едно буре, изправено до него. Той избута вещите на една страна, за да отвори място за лампата, и огледа внимателно входа. Тер-ангреала. Егвийн знаеше за какво говори. Сигурно знаеше — тя несъмнено беше научила най-различни странни неща в Кулата, колкото и да го отричаше. „Сега ще ми ги отрича тия неща, нали! Че се учи да става Айез Седай. Ама това не го отричаше, нали?“ Присвиеше ли око, нещото пак си приличаше на най-обикновена каменна врата, мътно лъскава и още по-помътняла от прахта. Най-обикновена врата. Е, не съвсем обикновена. Три спирални линии, врязани дълбоко в камъка, се виеха по вертикалните страни отдолу догоре. Из фермерските къщи беше виждал и по-украсени. Най-вероятно щеше да престъпи през нея и да се окаже пак в същата прашна стая.