„Няма да го разбера, докато не опитам, нали така? Е, хайде, късмет!“ Пое дълбоко дъх — и се закашля от прахта, — след което прекрачи с единия си крак.
Сякаш пристъпи през лист от сияйно бяла светлина, безкрайно ярък и безкрайно дебел. За миг, който сякаш продължи цяла вечност, бе заслепен; гръмогласен рев изпълни ушите му, като че ли всички шумове на света се бяха събрали изведнъж на едно място. Само за дължината на една неотмерена крачка.
Залитайки, той направи втора и се огледа изумен. Тер-ангреалът все още си стоеше на мястото, но това тук определено не беше онова там, откъдето бе тръгнал. Усуканата каменна рамка стърчеше в центъра на кръгла зала с толкова висок таван, че се губеше някъде горе в сенките. Залата беше обкръжена от странни спираловидни жълти колони, виещи се сред сияние като огромни лозници, усукали се около изтръгнати колове. Мека светлина струеше от блестящи сфери на върха на навити стойки от някакъв бял метал. Не сребро — блясъкът бе твърде мътен за сребро. Нямаше и намек от какво иде сиянието; на пламък не приличаше; сферите просто светеха. Подовите плочи се виеха в бели и жълти спирали, започващи от тер-ангреала. Из въздуха се носеше някаква тежка миризма, остра, суха и не особено приятна. Той почти се извърна, готов да се върне обратно през арката.
— Толкова отдавна.
Той подскочи и в ръката му се появи нож. Погледна към колоните да види източника на тихия глас, произнесъл тези думи така хрипливо.
— Толкова отдавна, но ето, че търсачите отново идват за отговори. Отново идат питащите. — Иззад колоните се раздвижи силует — на мъж, помисли си Мат. — Добре. Светилници не носиш, нито факли, според спогодбата, както беше, е и ще бъде за вечни времена, Желязо носиш ли? Инструменти някакви за музика?
Фигурата пристъпи. Висока, с боси крака, цялата увита в пластове жълт плат… и Мат изведнъж престана да е сигурен, че е мъжка, дори човешка. Приличаше на човешка на пръв поглед, макар може би прекалено гъвкава, но изглеждаше твърде тънка за ръста си, с тясно, издължено лице. Кожата на съществото, дори правата му черна коса отразяваха бледата светлина по такъв начин, че му напомняше за змийски люспи. А тези очи, с толкова черни зеници, като вертикални резки. Не, не беше човешко същество.
— Желязо. Инструменти за музика. Имаш ли?
Мат се зачуди какво ли е ножът според съществото. Явно той не го тревожеше. Какво пък, оръжието беше от добра стомана, не от обикновено желязо.
— Не. Желязо не, нито инструменти за… Защо? — И той млъкна рязко. Три въпроса, беше му казала Егвийн. Не смяташе да си губи единия заради някакви си „желязо“ и „инструменти за музика“. „Ама какво го интересува него дали не нося дузина музиканти в джоба си и цяла ковачница на гърба си.“ — Дошъл съм тук за верни отговори. Ако не си този, който ги дава, отведи ме при онзи, който може.
Мъжът — в крайна сметка Мат реши, че полът му трябва да е мъжки — леко се усмихна. Зъби не се видяха.
— Според спогодбата. Ела. — Махна му с дългите си пръсти. — Последвай ме.
Мат скри ножа в ръкава си.
— Води и ще те последвам. — „Ти само върви пред мен и гледай да не ми изчезнеш някъде. От това място тръпки ме побиват.“
Не можеше да се види нито една права линия, освен самия под. Дори таванът навсякъде беше закривен като купол, а стените — издути навън. Коридорите се виеха непрестанно, входовете бяха закръглени, прозорците — съвършени кръгове. Плочестата облицовка образуваше спирали и гънещи се ивици, бронзовата сякаш инкрустация по тавана се състоеше също от сложно преплетени спирали. Никакви картини нямаше, нито пана и гоблени по стените. Само шарки и все на усукани ивици.
Не видя никого освен мълчаливия си водач и беше готов да повярва, че цялото това място е празно, с изключение на тях двамата. Имаше смътен спомен за вървене по коридори, непознавали човешки крак от стотици години, и тук изпитваше същото. И все пак от време на време с крайчеца на окото си долавяше леко помръдване. Само че колкото и бързо да извръщаше очи, не можеше да види никого. Преструвайки се, че се почесва по ръцете, той провери за всеки случай дали ножовете му са по местата си из ръкавите.