Това, което мерна погледът му през кръглите прозорци, беше още по-лошо. Стройни дървета, само с по един провиснал чадър от клони на върха и други, като огромни разперени ветрила с тънки дантелени листа, заплетена растителност, подобна на шипкови храсталаци, и всичко това — под сумрачна, скрита като под облаци светлина, въпреки че в небето не се виждаше никакъв облак. Прозорците се нижеха безкрайно, все от едната страна на виещия се коридор, но понякога страната като че ли се променяше и ако доскоро гледаха към двор или някакви стаи, изведнъж откриваха изглед към гората. Така и не можа да зърне някаква друга част от този дворец, или каквото там беше, през прозорците, нито някаква друга постройка освен…
През един от кръглите прозорци видя три високи сребристи шпила, закривени един към друг така, че сочеха в една и съща точка. От следващия прозорец, само на три крачки, не се виждаха, но след няколко минути, след като той и водачът му бяха преминали достатъчно завои, за да се е озовал в съвсем друга посока, ги видя отново. Опита се да се увери, че са други, но между него и тях стоеше едно от ветрилоподобните дървета, с увиснал скършен клон, дърво, което се намираше на същото място предишния път. След като за трети път мерна шпиловете и странното дърво със скършения клон, този път на десет крачки от предишния прозорец, но от другата страна на коридора, той понечи да спре, за да погледне добре какво все пак има отвън.
Обиколката продължаваше сякаш безкрайно.
— Кога?… Дали?… — Мат стисна зъби. Три въпроса. Трудно щеше да научи нещо, без да задава въпроси. — Надявам се, че ме водиш при онези, които могат да отговорят на въпросите ми. Костите ми да изгорят дано, но наистина се надявам. Заради мен и теб. Светлината знае, че е истина.
— Тук — каза странният, увит в жълто непознат и посочи с дългопръстата си и тънка длан към един закръглен вход, два пъти по-голям от всичко, което Мат беше видял досега. Странните му очи изгледаха Мат напрегнато. Устата му зяпна и той вдиша дълго и продължително. Мат го изгледа намръщено и чудакът помръдна гърчаво рамене. — Тук можеш да намериш своите отговори. Влез. Влез и питай.
Мат също вдиша дълбоко, след което направи гримаса и се почеса по носа. Вонеше на гранясало и беше ужасно неприятно. Той колебливо пристъпи към високия вход и се огледа още веднъж за водача си. Странният тип беше изчезнал. „Светлина! Не знам защо всичко в това място така ме стряска. Е, да ме изгори дано, ако се върна точно сега.“ Мъчейки се да не мисли дали ще може да намери тер-ангреала, той продължи напред.
Оказа се в друга кръгла зала с подредени спираловидно подови плочи в червено и бяло, под сводест таван. Колони нямаше, нито мебели, имаше само три дебели извити пиедестала в центъра на кръжащите по пода спирали. Мат не виждаше начин да стигне до върха им, освен ако не пълзиш по извивките, но въпреки това на върха на всеки от тях, кръстосал нозе, седеше по един мъж като водача му, само че тези бяха увити в пластове червено. След като ги погледна повторно, реши, че не всички са мъже. Две от тези удължени лица със странни очи определено имаха женско излъчване. Те го гледаха втренчено, с присвити, пронизващи очи и дишаха дълбоко, почти запъхтени. Зачуди се дали не ги изнервя с нещо. „Едва ли, да опустее дано. Но те определено ме притесняват.“
— Толкова отдавна — каза жената отдясно.
— Много отдавна — добави жената отляво.
Мъжът по средата кимна.
— И все пак идват.
Гласовете и на тримата бяха хрипливи като на водача — всъщност почти неразличими един от друг — и те произнасяха думите също така дрезгаво. Говореха в унисон и думите им все едно излизаха от една и съща уста.
— Влез и питай, според древната спогодба.
Преди малко Мат си беше помислил, че кожата му настръхва, но този път тя наистина се сгърчи. Напрегна се пряко волята си и пристъпи към тях. Предпазливо — много предпазливо, за да не изрече нещо, което би могло да прозвучи като въпрос — им описа положението. Белите плащове, които явно бяха нахлули в родното му село, със сигурност за да заловят негови приятели, може би и самия него. Един от приятелите му щял да се изправи срещу Белите плащове, другият — не. Семейството му, което едва ли било в опасност, но при тези проклети Чеда на проклетата Светлина, които ще се мотаят там… Тавирен, който така го теглел към себе си, че не можел да се измъкне. Не виждаше смисъл да им споменава имена, нито да споменава, че Ранд е Преродения Дракон. Първия си въпрос — както и следващите два, впрочем — си беше обмислил преди да слезе във Великото хранилище.