— Трябва ли да се върна у дома, за да помогна на своите хора? — попита най-сетне той.
Три чифта очи със зеници като черни цепнатини се вдигнаха от лицето му — неохотно, както му се стори — и заоглеждаха въздуха над главата му. Накрая жената отляво каза:
— Ти трябва да отидеш в Руйдийн.
Веднага щом го изрече, очите им отново се спуснаха към лицето му и те се наведоха напред, дишайки отново тежко, но в този момент отекна камбана, звучен месингов ек, който прокънтя из залата. Те се люшнаха и се изправиха, спогледаха се, а после очите им отново се зареяха във въздуха над главата на Мат.
— Поредният — прошепна жената отляво. — Опънът. Опънът.
— Уханието — каза мъжът. — Толкова отдавна.
— Още има време — каза другата жена. Гласът й прозвуча спокойно — и тримата говореха спокойно, — но в него се долови известна острота, когато се обърна към Мат. — Питай. Питай.
Мат ги изгледа свирепо. „Руйдийн ли? О, Светлина!“ Това се намираше някъде в Пустошта, само Светлината и айилците знаеха къде. Горе-долу това беше всичко, което знаеше. В Пустошта! Гневът събуди въпроси как да се измъкне от ръцете на Айез Седай в как да възстанови изгубените части на паметта си.
— Руйдийн! — избухна той. — Светлината да изгори костите ми на пепел, ако искам да отида в Руйдийн! И кръвта ми земята да я попие, ако отида! Откъде накъде! Вие не отговаряте на въпросите ми. Би трябвало да отговаряте, а не да ми пробутвате гатанки.
— Ако не отидеш в Руйдийн — каза му жената отдясно, — ще умреш.
Камбаната отново отекна, този път по-силно — Мат усети тътена и през ботушите си. Погледите, които тримата си размениха, бяха определено изпълнени с тревога. Той отвори уста, но те явно се бяха залисали със себе си.
— Опънът — изрече припряно една от жените. — Много голям е опънът.
— Уханието от него — промълви другата жена. — Колко отдавна беше.
Преди да е свършила, заговори мъжът.
— Опънът е твърде силен. Твърде силен. Питай. Питай.
— Огън да ви изгори дано, какво сте се шашнали толкова! — изръмжа Мат. — Ще питам я, как няма да питам! Защо ще умра, ако не отида в Руйдийн? По е вероятно да умра, ако се опитам. Не виждам никакъв сми…
Мъжът бързо го прекъсна.
— Защото ще трябва да дръпнеш встрани нишката на съдбата си, да оставиш съдбата си да се понесе от ветровете на времето, и тогава ще бъдеш убит от онези, които не искат тази съдба да се изпълни. Сега си върви. Трябва да тръгваш! Бързо!
Загърнатият в жълто водач изведнъж изникна до Мат, но Мат го избута.
— Не! Няма да си тръгвам! Подведохте ме и ми дадохте безсмислени отговори! Няма да ви оставя току-така. За каква съдба ми говорите? Ще получа поне един ясен отговор от вас, един поне!
Трети път камбаната отекна траурно и цялата зала потрепера.
— Тръгвай! — извика мъжът. — Ти получи отговорите си. Трябва да си идеш преди да е станало твърде късно!
Изведнъж дузина загърнати в жълто мъже обкръжиха Мат, появили се сякаш от въздуха, и почнаха да се мъчат да го избутат през вратата. Той започна да се бори с тях, с юмруци, лакти и колене.
— Каква съдба? Сърцата да ви изгори дано, каква съдба? — Сякаш звънеше самата зала, стените и подът затрептяха, заогъваха се и почти събориха Мат и онези, които го дърпаха. — Каква съдба?
Тримата се бяха изправили на пиедесталите си и той не можа да разбере на кого от тях точно принадлежи всеки от последвалите отговори.
— Да се ожениш за Щерката на Деветте луни!
— Да умреш и отново да заживееш, и още веднъж да изживееш част от онова, което е било!
— Да предадеш половината светлина на света, за да спасиш света!
И завиха в един глас:
— В Руйдийн иди, сине на битките! В Руйдийн иди, измамнико! Тръгвай, комарджийо! Тръгвай!
Мъжете в жълто хванаха Мат за ръцете и краката, вдигнаха го във въздуха и го понесоха над главите си.
— Пуснете ме, пръчи синове! — зарева той и се замята. — Очите ви да изгори дано! Сянката душите да ви вземе, пуснете ме! Ще ви изкормя и ще направя червата ви на конски такъми! — Но колкото и да се мяташе и да сипеше проклятия, дългите им пръсти го стискаха като желязо.
Още два пъти прокънтя камбаната, или може би самата зала. Всичко наоколо се разтърси като при земен трус. Стените се затресоха, всеки път — по-силно от предишния. Съществата, чийто пленник се бе оказал Мат, залитаха, но не спираха безредния си бяг. Той дори не виждаше, нито разбираше накъде го носят, докато те изведнъж не се заковаха и не го запокитиха във въздуха. После видя усукания вход, тер-ангреала, и профуча през него.