Заслепи го бяла светлина; рев изпълни главата му, всяка мисъл секна.
Изтърси се тежко върху прашния под сред сумрачната светлина и се изтъркули, блъсна се в бурето, върху което беше поставил лампата си. Бурето се разклати и от него се посипаха статуетки, чу се трясък на счупен мрамор, слонова кост и порцелан. Той скочи и се хвърли назад към каменния вход.
— Да ви изгори дано, не можете да ме хвърляте като…
Провря се през входа… и се препъна в сандъците и буретата от другата страна. Без да спира, се обърна и отново скочи. Със същия резултат. Този път се удари в бурето с лампата, която едва не падна на пода. Сграбчи я навреме, изгаряйки ръката си, и я намести на бурето.
„Огън да ме изгори, ако искам да съм тук на тъмно. — Той засмука опарените си пръсти. — Светлина, както ми бяга късметът, току-виж съм направил пожар и сам се запаля тук!“
Извърна гневен поглед към тер-ангреала. Защо не действаше? Може би странните същества от другата страна някак го бяха затворили. Всъщност не разбираше нищо от това, което се беше случило. Онази камбана и паниката им. Ще си помисли човек, че ги е страх покривът да не падне на главите им. Макар че, като си помислиш, май наистина щеше да падне. А и Руйдийн, и всичко останало. Не стигаше Пустошта, ами му казаха, че съдбата му била да се ожени за някоя си Щерка на Деветте луни. Да се ожени! И то за благородничка, ако се съди по името. По-скоро за свиня ще се ожени, отколкото за благородничка. Ами оная работа с умирането и живота отново? „Колко мило от тяхна страна, че и това ми казаха!“ Ако някой забулен в черно айилец го убиеше по пътя към Руйдийн, щеше да разбере колко е вярно, и още как. Всичко това бяха глупости и той не вярваше и една дума. Само че… Проклетият вход наистина го беше отвел някъде и те благоволиха да му отговорят само на три въпроса, точно както му беше казала Егвийн.
— Няма да се оженя за проклетата ви благородничка! — извика той на тер-ангреала. — Ще се оженя чак когато остарея и всички забавления свършат, а да видим! Руйдийн, ще ме хванете за…
Появи се ботуш, пристъпващ заднишком през усукания каменен вход, и веднага след него — останалата част от Ранд, със страховития меч в ръцете. Оръжието изчезна, след като той се измъкна цял. Дори и на смътната светлина Мат забеляза, че е разтревожен. Ранд видя Мат и се сепна.
— Ти мотаеш ли се само тук, Мат, или също си влизал?
За миг Мат го изгледа предпазливо. Добре поне, че мечът изчезна. Като че ли не преливаше — макар че знае ли човек? — и във всеки случай не изглеждаше побъркан. Всъщност изглеждаше съвсем както Мат си го спомняше. Дори му се наложи да си припомни, че вече не са у дома и че Ранд не е онова, което той помнеше.
— О, минах, и още как. Банда лъжци, ако питаш мен! Какви са те? Приличаха ми на змии.
— Не са лъжци, струва ми се. — Ранд го каза така, сякаш съжаляваше, че не са лъжци. — Не, лъжци не са. Уплашиха се от мен, от самото начало. А когато започна онзи кънтеж… Мечът ги задържа — не искаха дори да го погледнат. Присвиха се назад; прикриха очите си. Ти получи ли отговорите си?
— Пълни безсмислици — промърмори Мат. — А ти?
Изведнъж от тер-ангреала се появи Моарейн — сякаш пристъпи изящно от въздуха. Биваше си я да потанцува човек с нея, само да не беше Айез Седай. Видя ги и стисна устни.
— Вие! И двамата сте били вътре. Значи затова… — Тя изсъска раздразнено. — Не стига единият, но двама тавирен наведнъж… могли сте съвсем да скъсате връзката и да се заклещите там завинаги. Палави хлапета, дето си играят с неща, за които не знаят колко са опасни. Перин! И Перин ли е там? И той ли сподели този ваш… подвиг?
— Последния път, когато видях Перин — каза Мат, — той си лягаше да спи. — Може би Перин щеше да издаде лъжата му, като се изстъпи от това нещо, но пък и той можеше като нищо да отклони гнева на Айез Седай, стига да успее. Защо и Перин да се изправя срещу него? „Може би той поне ще успее да й се измъкне, ако излезе преди тя да е забелязала какво прави. Проклета жена! Бас държа, че и тя е с благородно потекло.“
Че Моарейн беше ядосана, нямаше и съмнение. Кръвта се беше отцедила от бузите й, а тъмните й очи бяха като два свредела, забили се в Ранд.
— Добре поне че сте се измъкнали живи. Кой ви каза за това? Коя от тях? Ще я накарам да съжали, че не съм й смъкнала кожата като ръкавица.
— Една книга ми го каза — отвърна спокойно Ранд. Седна на ръба на един сандък, който опасно изскърца под тежестта му, и скръсти ръце. Страшно хладнокръвно — Мат направо съжали, че не може да му подражава. — Всъщност две книги. „Съкровищата на Камъка“ и „Отношения с територията на Майен“. Удивително какво може да изрови човек от книгите, ако чете достатъчно дълго, нали?