— Ами ти? — Тя извърна пронизващия си като свредел поглед към Мат. — И ти ли си чел книга? Ти?
— Е, и аз чета понякога — отвърна той сухо. Нямаше нищо против да им посмъкнат малко кожите на Егвийн и Нинив след онова, което му направиха, за да им каже къде е скрил писмото на Амирлин — не стига че го вързаха със Силата, ами другото! — но още по-забавно беше да поводи малко Моарейн за носа. — Съкровища. Отношения. Много неща има из книгите. — Имаше късмет, че тя не настоя да й каже заглавията.
Но тя отново се извърна към Ранд.
— И отговорите ти са?
— Отговорите са си за мен — отвърна Ранд, след което се навъси. — Но никак не беше лесно. Доведоха една… жена… да превежда, но тя говореше като стара книга. Едва разбрах някои от думите. Не бях и допускал, че може да говорят на друг език.
— Древния език — каза му Моарейн. — Те използват Древния език, при това много груб негов диалект. А ти, Мат? Лесно ли разбра преводача си?
— Древния език ли? — възкликна Мат. — Значи това е било? Преводач не ми дадоха. Всъщност така и не можах да си задам въпросите. Оная камбана разтресе стените и те ме изхвърлиха, все едно че съм посипал кравешка тор по чергите им. — Тя продължаваше да го гледа втренчено. Знаеше, че от време на време Древният език се изплъзва от устата му. — Аз… почти разбрах някоя и друга дума, но повечето не ми стана ясно. Двамата с Ранд сте получили отговори. Какво получават те в замяна? Онези змии с крака? Да не се качим горе и да разберем, че са минали десет години, като с Байли от приказката?
— Усещания — отвърна с гримаса Моарейн. — Усещания, чувства, опит. Ровичкат из тях. Човек може да усети как го правят, кожата ти настръхва. Може би се хранят с тях по някакъв начин. Айез Седай, които са изследвали този тер-ангреал, когато все още се намирал в Майен, са писали за силно желание човек след това да се изкъпе. Във всеки случай определено смятам да го направя.
— Но отговорите им верни ли са? — каза Ранд, когато тя понечи да излезе. — Сигурна ли си? Книгите намекват за това, но нима наистина могат да дадат верни отговори за бъдещето?
— Отговорите са верни — отвърна бавно Моарейн, — доколкото се отнасят за собственото ти бъдеще. Това поне е сигурно. — Тя изгледа Ранд и Мат, претегляйки въздействието на думите си. — Колкото до това как го правят, съществуват само хипотези. Светът е… сгънат… по странни начини. По-просто не бих могла да го опиша. Може би това им позволява да изчетат нишката на един човешки живот, да изчетат различните начини, по които тя би могла тепърва да се втъче в Шарката. Или може би е просто талант на този народ. Отговорите обаче често са мъгляви. Ако ви потрябва помощ да разберете какво означават вашите, на разположение съм. — Очите й пробягаха от единия към другия и Мат беше готов да се закълне: тя изобщо не му вярваше. Освен ако това не беше обичайната айезседайска подозрителност.
Ранд бавно й се усмихна.
— А ти ще ми кажеш ли какво си попитала и какво ти отговориха?
Вместо отговор тя го изгледа пронизително и закрачи към вратата. Изведнъж над нея се понесе малка топка светлина, ярка като светилник, и освети пътя й.
Мат знаеше, че ще е по-добре да си мълчи. Просто да я остави да си иде и да се надява, че ще забрави, че е слизал тук. Но някаква ярост все още го пареше отвътре. Всички онези тъпи неща, които му бяха казали. Добре, може и да бяха верни, щом Моарейн твърдеше така, но му се искаше да сграбчи онези типове за яките, или каквото там можеше да мине за яки в онези техни повои, и да ги накара да му обяснят някои неща.
— Защо не можеш да влезеш два пъти, Моарейн? — извика той след нея. — Защо не? — За малко да я попита и защо онези се притесняват толкова от желязо и музикални инструменти, но прехапа език. Нямаше как да знае за всичко това, ако не разбираше езика им.
Тя се спря на вратата и се обърна. Беше невъзможно да се каже дали гледа тер-ангреала, или Мат.
— Ако знаех всичко, Матрим, нямаше да ми се налага да задавам въпроси. — Задържа погледа си към стаята още един миг — всъщност се взираше в Ранд, — след което се плъзна и изчезна от очите им, без да каже нито дума повече.
Дълго време Мат и Ранд се гледаха безмълвно.
— Добре де, ти разбра ли каквото искаше? — попита най-сетне Ранд.
— А ти?
Над дланта на Ранд изведнъж се появи ярък пламък. Не меко сияещата сфера на Айез Седай, а груб блясък, като от факел. Ранд тръгна да излиза.
— Ти наистина ли просто така ще оставиш Белите плащове да правят каквото си искат у дома? — викна Мат. — Знаеш, че са тръгнали за Емондово поле. Ако вече не са там. Жълти очи, проклетият Прероден Дракон. Твърде много е, за да е слух.