— Перин ще направи… каквото трябва да направи, за да спаси Емондово поле — отвърна Ранд с измъчен глас. — А аз трябва да свърша своето, иначе много повече от Емондово поле ще падне, и то пред много по-лоши от Белите плащове.
Глава 16
Сбогувания
Изтегнат върху подгизналите от пот завивки, зяпнал в тавана, Перин забеляза, че тъмнината е изсветляла до сиво. Скоро слънцето щеше да се покаже над хоризонта. Утро. Време за нови надежди. Време човек да стане и да се захване за работа. Нови надежди. Той едва не се разсмя. От колко ли време беше буден? От час, че и повече, със сигурност. Почеса се по рошавата глава и присви очи. Отеклото му рамо се беше схванало и той бавно седна и започна да го разтрива.
Бе успял да поспи, но сънят му беше накъсан и на пресекулки. Колкото пъти се събуждаше, виждаше пред себе си лицето на Файле, чиито тъмни очи го виняха. Болката, която беше предизвикал в тях, го караше да се гърчи отвътре. Докато спеше, сънуваше как го качват на бесилка и Файле гледа, или по-лошо, опитва се да ги спре, опитва се да се бие с Белите плащове с техните пики и мечове, а той крещеше, докато те нагласяха клупа около шията му, крещеше, защото Белите плащове убиваха Файле. В някои случаи тя гледаше как го обесват с усмивка на гневно доволство. Нищо чудно, че тези сънища го караха да се събужда със стряскане. Веднъж сънува вълци, които се спуснаха от гората да спасят него и Файле — но бяха промушени от копията на Белите плащове и простреляни от стрелите им. Не можа да отдъхне тази нощ. След като се изми и облече колкото може по-бързо, той напусна стаята, сякаш се надяваше да остави в нея и тягостния спомен за тези сънища.
Малко външни свидетелства бяха останали от щурма — тук съсечено от меч стенно пано, там сандък, чийто капак бе разцепен от топор, или някое по-светло петно по плочките на пода, където бяха махнали напоена с кръв пътека. Икономката беше вкарала в действие своята облечена в ливреи армия от слуги, въпреки че повечето от тях бяха с превръзки. Метяха, триеха, почистваха и подменяха. Тя куцукаше наоколо, опирайки се на тоягата си — жена с пищни форми и сива коса, прибрана като кръгла шапка от превръзката около главата й — и подвикваше нарежданията си с твърд глас, с явното намерение да премахне всеки знак от второто насилие над Камъка. Забеляза Перин и приклекна в съвсем лек реверанс. Върховните лордове също не получаваха повече от нея дори когато беше съвсем здрава. Въпреки всичкото чистене и триене, под миризмата на восъка, лаковете и течностите за чистене Перин все още долавяше смътна миризма на кръв, острата металическа от човешка кръв, зловонието от кръвта на тролоците и гадната, прояждаща като киселина кръв на мърдраалите, която пареше ноздрите му. Щеше много да се радва, когато най-после се измъкнеше оттук.
Вратата на стаята на Лоиал бе цял разтег широка и повече от два разтега висока. Голямата дръжка с форма на преплетени лозови листа бе на равнището на главата на Перин. Камъкът разполагаше с много гостни стаи за огиери — Тийрският камък предхождаше дори века на великите огиерски каменоделства, но беше въпрос на престиж да използваш за каменари и зидари майстори огиери, поне от време на време. Перин почука и на призива „Влез“, произнесен с глас като бавно спускаща се лавина, хвана дръжката и бутна вратата.
Във всяко отношение стаята беше съизмерима с вратата, въпреки че Лоиал, застанал по средата на килима с листовидни шарки по риза с широки ръкави и с дълга лула между зъбите си, като че ли я смаляваше до нормални размери. Огиерът се извисяваше като тролок във високи до бедрата му ботуши, но не беше дебел като тролоците. Тъмнозеленото му палто, закопчано до кръста и след това падащо като пола над торбестите му гащи, вече не изглеждаше странно за Перин, но само един поглед беше достатъчен, за да се прецени, че това не е обикновен човек в обикновена стая. Носът на огиера беше твърде широк и приличаше на зурла, веждите му висяха като дълги мустаци над очи с размери на чашки за чай. Туфести уши се показваха между рунтавата черна коса, спускаща се чак до раменете му. Когато се ухили на Перин с лулата между зъбите си, усмивката разполови лицето му.
— Добро утро, Перин — избоботи той. — Добре ли спа? Не ти е било лесно след такава нощ. Аз лично стоях буден половината нощ и записвах какво се случи. — В другата си ръка държеше писало, дебелите му като наденици пръсти бяха наклепани с мастило.
Навсякъде наоколо се валяха книги, по столовете с огиерски размери, по огромното легло и масата, стигаща до гърдите на Перин. Това не беше изненада, но онова, което леко го стъписа, бяха цветята. Цветя от всякакъв вид и с всякакъв цвят. Вази и кошници с цветя, букети, завързани с лентички и дори с канап, големи венци — същински градински лехи. Перин определено не беше виждал такова чудо в една стая. Уханието им изпълваше въздуха. Но това, което наистина привлече очите му, беше издутата буца на главата на Лоиал с размерите на човешки юмрук, както и тежкото му накуцване. Ако Лоиал беше ранен лошо за пътуване… Той веднага се засрами, че го помисли по този начин — Лоиал му беше приятел, — но все пак се налагаше.