— Раниха ли те, Лоиал? Моарейн би могла да ти помогне. Сигурен съм, че ще го направи.
— О, ще се оправя, не се безпокой. А и има толкова много, които наистина се нуждаят от помощта й. Не искам да я притеснявам. Във всеки случай това не може да попречи на работата ми. — Лоиал погледна към масата, на която една огромна, облечена в плат книга — огромна за Перин, но щеше да се побере в някой от джобовете на палтото на Лоиал — лежеше разтворена до отпушено шише с мастило. — Надявам се да опиша всичко това коректно. Но снощи не можах да видя много, докато не свърши.
— Лоиал — каза Файле, изникнала внезапно зад една от редиците цветя, с книга в ръце — е герой.
Перин подскочи — цветята напълно бяха прикрили миризмата й. Лоиал й зашътка, ушите му помръднаха от смущение и той размаха големите си ръце към нея, но тя продължи с хладен глас, докато в същото време пламналите й очи не се откъсваха от Перин.
— Той е събрал колкото деца е могъл — заедно с майките на някои от тях — в една голяма стая и сам е задържал вратата срещу тролоци и мърдраали, докато траела битката. Тези цветя са от жените на Камъка, като знак на почит към неговото постоянство и кураж, към неговата вярност. — Думите „постоянство“ и „вярност“ изплющяха от устата й като камшици.
Перин почти успя да не трепне. Това, което беше направил той, бе правилно, но не искаше тя да го разбере. Дори и да знаеше защо, не биваше да го разбере. „Правилно е. Правилно.“ Само му се искаше да се чувства по-добре от цялата тази работа. Не беше много честно да знае, че е прав, и въпреки това да се чувства все едно че е направил ужасна грешка.
— Не беше кой знае какво. — Ушите на Лоиал помръднаха. — Просто децата не можеха да се защитят сами. Това е всичко. Никакъв герой. Не.
— Глупости. — Файле си отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнала в книгата, и пристъпи към огиера. Не стигаше дори и до гърдите му. — Няма жена в Камъка, която не би се омъжила за теб, ако беше човек, а някои и така биха те взели. Добре ти стои името Лоиал, защото лоялността ти е в нрава. Всяка жена би го харесала.
Ушите на огиера се вкочаниха от изумление, а Перин се ухили. Тя очевидно беше подхранвала Лоиал с мед и масло цяла сутрин с надеждата Огиерът да се съгласи да я вземе с тях, независимо от нежеланието на Перин, но в опита си да го убоде току-що бе замерила Лоиал с камък, без да го знае.
— Имаш ли някаква вест от майка си, Лоиал? — попита той.
— Не. — Отговорът на Лоиал прозвуча облекчено и в същото време загрижено. — Но вчера срещнах в града Лаефар. Беше толкова изненадан, че ме вижда, колкото и аз, че виждам него. В Тийр не сме обичайна гледка. Дошъл е от стеддинг Шангтай да договаря ремонта на някои огиерски каменни украси в един от дворците. Изобщо не се съмнявам, че първите думи, които ще излязат от устата му, когато се върне в нашия стеддинг, ще бъдат: „Лоиал е в Тийр“.
— Това е неприятно — каза Перин. Лоиал кимна обезсърчено и продължи:
— Лаефар казва, че Стареите са ме обявили за беглец и майка ми е обещала да ме ожени и да ме принуди да уседна. Дори ми била избрала някоя. Лаефар не знае коя. Поне така ми каза. Той смята, че всичко това е смешно. До месец тя ще довтаса тук.
Лицето на Файле изразяваше пълен смут, което за малко да накара Перин отново да се ухили. Тя си въобразяваше, че знае толкова много повече за света от него — е, всъщност така си беше — но за Лоиал нищо не знаеше. Стеддинг Шангтай беше домът на Лоиал, в Гръбнака на света, и тъй като той беше навършил едва деветдесет години, не беше достатъчно голям, за да го напусне самичък. Огиерите живееха дълго — според техните стандарти Лоиал не беше по-голям от Перин, а може би беше и по-малък. Но Лоиал все едно беше напуснал, за да види света, и най-големият му страх беше, че майка му може да го намери и да го завлече обратно в стеддинга, да го ожени и той повече да не може да излезе оттам.
Докато Файле се мъчеше да отгатне какво става, Перин наруши тишината.