Той бутна вратата на стаята си и се закова на място. Моарейн се изправи, сякаш имаше пълното право да преглежда хартиите, пръснати на масата му, и спокойно приглади полите си. Е, това му се викаше красива жена, с цялото изящество, за което би копнял един мъж, включително смеха й на саркастичните му шеги. „Глупак! Дърт глупак! Тя е Айез Седай, а ти си твърде уморен, за да мислиш с главата си.“
— Добро утро, Моарейн Седай — каза той и окачи наметалото си на закачалката зад вратата. Отбягна да погледне към писалищното си сандъче, което си стоеше под масата, където го беше оставил. Нямаше смисъл да й показва, че е важно. Сигурно нямаше смисъл и да го проверява, след като тя си отиде, впрочем. Тя можеше с едно преливане да отвори ключалката и пак да я затвори, без той въобще да разбере нещо. Както беше уморен, дори не можеше да си спомни дали беше оставил в него нещо уличаващо. Или някъде другаде, впрочем. Всичко из стаята, доколкото можеше да прецени, си беше на мястото. Не мислеше, че може да е изглупял дотам, че да е оставил нещо открито. — Бих ви предложил освежително питие, но се опасявам, че нямам нищо друго освен вода.
— Не съм жадна — отвърна тя с приятния си мелодичен глас. Наведе се към него и постави дланта си върху дясното му коляно. Вледеняваща тръпка пробягна по цялото му тяло. — Жалко, че не е имало някоя добра Церителка, когато се е случило. Сега е твърде късно. Съжалявам.
— И дузина Церителки нямаше да стигнат — отвърна й той. — Един Получовек ми го направи.
— Знам.
„Какво ли още знае?“ — зачуди се той. Извърна се да издърпа единствения си стол с облегалка и едва се сдържа да не изругае. Изведнъж се почувства бодър, сякаш беше спал цяла нощ, а болката в коляното беше изчезнала. Недъгът си оставаше, но ставите бяха по-меки, отколкото след като получи раната. „Тази жена дори не ме попита дали го искам. Да ме изгори дано, какво ли цели?“ Отказа се да си сгъне крака. Ако не го попиташе, смяташе да не признава подаръка й.
— Интересен ден беше. Вчерашния — вметна тя, след като той седна.
— Не бих нарекъл тролоците и Получовеците много интересни — отвърна той сухо.
— Нямах предвид тях. Преди това. Върховният лорд Карлеон умрял при нещастен случай по време на лов. Добрият му приятел Тедосиан явно го е взел за глиган. Или за елен може би.
— Не съм чувал за това. — Дори и да беше намерила бележката, едва ли щеше да я свърже с него. Самият Карлеон би си помислил, че е написана от собствената му ръка. Не допускаше, че би могла да се досети, но си припомни все пак, че тя е Айез Седай. Всъщност изобщо нямаше нужда да си го припомня при това гладко хубавичко лице и тези строги тъмни очи, които се взираха в него и не можеха да не забележат, че е пълен с тайни. — Слугинските квартири са пълни с клюки, но рядко се вслушвам в тях.
— Нима? — промърмори тя кротичко. — Значи не си чувал, че Тедосиан се поболял няма и един час след като се върнал в Камъка, веднага след като жена му му подала чаша вино, за да отмие нагълтания прах от лова. Разправят, че чак се разплакал, като разбрал, че тя смята лично да се грижи за него и да го храни със собствените си ръце. Несъмнено сълзи на радост от любовта й. Чувам, че тя се заклела да не го остави, докато не се вдигне отново на крака. Или докато не умре.
Знаеше. Как, не можеше да разбере, но знаеше. Но защо му го разправяше на него?
— Трагедия — отвърна й той също толкова спокойно. — Ранд ще има нужда от всички верни върховни лордове, които може да намери.
— Карлеон и Тедосиан едва ли бяха особено верни. Дори един към друг, както изглежда. Водеха фракцията, която искаше да убие Ранд и се мъчеше дори да забрави, че той изобщо е жив.
— Така ли? Не обръщам много внимание на такива неща. Делата на могъщите не са за един прост веселчун.
Усмивката й можеше да избие в смях, но тя заговори, все едно че четеше от книга.
— Томодрил Мерилин, някога наричан Сивата лисица от тези, които са го познавали или са знаели нещо за него. Дворцов бард в кралския дворец на Андор, в Кемлин. Известно време любовник на Мургейз, след смъртта на Тарингейл. Щастлива е била за Мургейз тази смърт на Тарингейл. Не допускам тя дори да е подозирала, че се е канел да предизвика нейната смърт и той самият да стане първият крал на Андор. Но сега говорим за Том Мерилин, един мъж, който, казват, можел да играе Играта на Домове дори и насън. Срамота, че такъв мъж нарича себе си прост веселчун. Но каква арогантност да запази същото име.
Том с усилие прикри потреса си. Колко ли знаеше тя? Твърде много, дори и една дума да не знаеше повече. Но не беше единствената знаеща.