— Би ли ме оставила сам, моля те?
— Искам да знаеш, че не всички Айез Седай са като онези Червени сестри, Том. Трябва да разбереш това.
— Моля те!
Той остана прав, облегнат на масата, докато тя не излезе — не искаше да го види как се свива непохватно, не искаше да види сълзите, стичащи се по измъченото му лице. „О, Светлина, Овин.“ Беше заровил този спомен в най-дълбоките кътчета на паметта си. „Не можах да стигна там навреме. Твърде зает бях. Твърде зает с проклетата Игра на Домове.“ Той изтри ядосано лицето си. Моарейн можеше да играе Играта с най-добрите противници. Как го затегли по тази пътека, дърпайки всеки конец, за който той смяташе, че е съвършено скрит. Овин. Елейн. Щерката на Мургейз. Само симпатия му беше останала към Мургейз, може би малко повечко от това, но трудно беше да остави на произвола на съдбата едно дете, което беше друсал на коленете си. „Това момиченце в Танчико? Този град жива ще я изяде, дори и да нямаше война. Сигурно сега се е превърнал в бърлога на побеснели вълци. А Моарейн ще ми даде имената.“ Единственото, което той трябваше да направи, бе да остави Ранд в ръцете на Айез Седай. Точно както бе оставил Овин. Чувстваше се като змия, притисната с чатал, без възможност да се освободи, колкото и да се гърчеше. „Проклета жена!“
Преметнала на ръка дръжката на кошничката с бродерия, Мин събра полите си и се понесе през столовата след закуска с плъзгаща се походка и изправена снага. Можеше да закрепи на главата си пълна купа с вино, без да излее и капка. Отчасти това беше така, защото с роклята не можеше да закрачи с обичайната си походка. Роклята. Бледосиня коприна с втален корсаж и ръкави, и дълга пола, чиито дантели по краищата щяха да метат пода, ако не ги придържаше. А отчасти беше, защото бе сигурна, че усеща погледа на Лейрас в гърба си.
Бегло погледна през рамо и се оказа, че е права. Надзорничката на кухните, истинско ходещо буре, сияеше одобрително, докато я гледаше от прага на столовата. Кой би си помислил, че тази жена на младини е била хубавелка или че в сърцето й ще има място за хубавички, кокетни момиченца? „Живички“, така ги наричаше тя. Кой би допуснал, че щеше да вземе „Елминдреда“ под здравото си крило? Такова положение едва ли можеше да се нарече удобно. Лейрас грижовно държеше Мин непрекъснато под око, и това око, изглежда, беше в състояние да я намери навсякъде из Кулата. Мин й се усмихна в отговор и пооправи косата си, сега нагласена като кръгла черна шапка от къдрици. „Огън да я изгори тази жена! Няма ли си нещо да готви, или някоя прислужничка, на която да се скара?“
Лейрас й махна с ръка и тя също й махна в отговор. Не можеше да си позволи да обиди някоя, която я наблюдава толкова отблизо, особено след като нямаше никаква представа колко грешки би могла да допусне. Лейрас знаеше всички хитрости на „живичките“ жени и се канеше да научи Мин на някои неща, които тя все още не знаеше.
Една сериозна грешка, припомни си Мин, докато присядаше на една мраморна пейка до един висок прозорец, беше бродерията. Не от гледна точка на Лейрас, а от нейна собствена. Измъкна гергефа от кошницата и мрачно огледа резултата от вчерашната си работа — няколко смотани жълти маргаритки и нещо, което трябваше да прилича на жълта розова пъпка, макар че никой нямаше да я вземе за такава, освен ако тя сама не му го кажеше. С въздишка, тя се залови да разшива бодовете. Леане беше права — една жена можеше да си седи с часове с гергефа, да наблюдава всички и всичко, и никой нямаше да намери това за странно. Щеше да е от полза обаче ако имаше поне малко умение.
Добре поне, че утрото беше чудесно за разходка навън. Златното слънце се открояваше на хоризонта сред небе, по което няколко бели облачета сякаш се бяха подредили само за да откроят чистотата му. Лекият ветрец носеше аромата на рози. Много скоро застланите с чакъл пътечки щяха да се запълнят с хора, забързани по една или друга задача, всякакви, от Айез Седай до коняри. Великолепна утрин и великолепно място, откъдето да наблюдаваш незабелязана. Може би днес щеше да види нещо полезно.
— Елминдреда?
Мин подскочи и засмука убодения си пръст. Понечи да се сопне на Гавин, че се е прокраднал тайно до нея, но думите замръзнаха в гърлото й. С него беше Галад. По-висок от Гавин, дългокрак, той се движеше с грациозност на танцьор и стройна, мускулеста мощ. Ръцете му също бяха дълги, много елегантни и силни в същото време. А лицето му… Най-просто казано, той беше най-красивият мъж, когото беше виждала.
— Престани да си смучеш пръста — каза й Гавин ухилено. — Знаем, че си хубаво момиче, не е нужно да ни го доказваш.