— Не — отвърна той. — Не, след като не искаш да ми обясниш. Но съжалявам. — Разкаянието в гласа му едва ли беше достатъчно, за да я задоволи. — Просто съм загрижен. Къде са те? От вестите, които идват по реката — за някакъв Лъжедракон в Тийр — ми става още по-тежко. Те са там някъде, навън. Светлината знае къде, а аз продължавам безпомощно да се питам дали не са се озовали в някой гибелен огън като онзи, който Логаин бе подпалил в Геалдан?
— Ами ако не е Лъжедракон? — попита тя предпазливо.
— Имаш предвид онези приказки по улиците, че е превзел Тийрския камък ли? Мълвата винаги преувеличава действителността. Ще го повярвам само ако го видя, но дори и това не би могло да ме убеди. Дори и Тийрският камък може да падне. Светлина, всъщност не вярвам Елейн и Егвийн да са в Тийр, но незнанието къде са направо ми яде стомаха като киселина. Ако тя е пострадала…
Мин не знаеше коя от двете точно има предвид с това „тя“ и подозираше, че и той самият не знае. Колкото и да я беше раздразнил преди малко, сърцето й бе на негова страна, но нищо не можеше да се направи.
— Само да можеше да правиш това, което ти казвам, и…
— Знам. Вярвай на Амирлинския трон. Вярвай! — Той издиша дълбоко. — Знаеш ли, че напоследък Галад пие из кръчмите с Бели плащове? Всеки може да премине по мостовете, ако идва в мир, дори проклетите Чеда на проклетата Светлина.
— Галад ли? — възкликна тя невярващо. — В кръчми? Да пие?
— Не повече от чаша-две, сигурен съм. На повече не би склонил, дори и на именния си ден. — Гавин се навъси, несигурен дали това не е критика към Галад. — Работата е, че си говори с Белите плащове. А и тази книга. Според посвещението, подарил му я е самият Еамон Валда. „С надеждата, че ще намериш пътя.“ Валда, Мин. Човекът, който командва Белите плащове. Незнанието изяжда и Галад. Да ми слуша Белите плащове! Ако се е случило нещо на сестра ни или на Егвийн… — Той поклати глава. — Ти знаеш ли къде са, Мин? Щеше ли да ми кажеш, ако знаеше? Защо се криеш?
— Защото побърках двама мъже с хубостта си и не мога да реша — отвърна му тя кисело.
Той се изсмя горчиво, после се ухили.
— Е, това поне мога да го повярвам. — Изкиска се и я погали с пръст по брадичката. — Ти си много хубаво момиче, Елминдреда. Едно хубаво, умно момиченце.
Тя сви юмрук и замахна да го удари, но той се изплъзна с танцуваща стъпка, тя се препъна в полите си и за малко да падне.
— Проклет бивол с мозък колкото напръстник! — изръмжа тя.
— Каква грация, какво изящество, Елминдреда — засмя се той. — И какво сладко гласче, като на славейче или на гълъбче, гукащо привечер. На кой ли мъж няма да му светнат очите като те види, а, Елминдреда? — Веселието му се стопи и той я изгледа трезво. — Ако разбереш нещо, моля те, кажи ми. Моля те. На колене ще ти се моля, Мин.
— Ще ти кажа — отвърна тя. „Стига да мога. Ако е безопасно за тях. Светлина, колко мразя това място. Защо не мога просто да се върна при Ранд?“
Остави Гавин и влезе в Кулата съвсем сама, оглеждайки се предпазливо за Айез Седай или Посветени, които можеше да я запитат какво търси над приземния етаж и накъде е тръгнала. Вестта за Логаин беше твърде важна, за да чака, докато Амирлин се натъкне на нея уж случайно, някъде в късния следобед, както обикновено. Това поне си каза. Нетърпението й напираше да избие през кожата й.
Мерна само няколко Айез Седай, завиващи по ъглите пред нея или влизащи в стаи далече напред по коридора, което беше добре. Никоя не отиваше към Амирлинския трон. Шепата слугини, покрай които мина, забързани по работа, не й задаваха въпроси, разбира се, нито дори я поглеждаха повторно, освен да приклекнат учтиво, без да се спират.
Тя бутна вратата към кабинета на Амирлин, вече приготвила превзетата си версия в случай, че завареше някоя с Леане, но антрето се оказа празно. Забърза се към открехнатата вътрешна врата и надникна. Амирлин и Пазителката седяха от едната страна на масата, която бе отрупана с късчета хартия. Главите им рязко се люшнаха към нея и сякаш не я изгледаха два чифта очи, а четири пирона се забиха в лицето й.
— Какво търсиш тук? — сопна се Амирлин. — Ти би трябвало да си едно глупаво момиче, потърсило убежище, а не моя приятелка от детинство. Никаква връзка между нас не бива да има освен най-случайна, мимоходом. Ако трябва, ще накарам Лейрас да те пази като малко дете. На нея ще й хареса, струва ми се, но се съмнявам, че и на теб.
Мин потръпна. Изведнъж Логаин престана да й се струва толкова неотложен; едва ли щеше да си спечели някаква слава в следващите няколко дни. Всъщност тя съвсем не беше дошла заради него. Той беше само извинение, но сега тя не мислеше да се връща, така че затвори вратата и изломоти набързо онова, което бе видяла и какво означава то. Все пак се чувстваше неудобно, че се наложи да го прави пред Леане.