— Да, майко — промълви плахо Леане.
Амирлин вдигна второто костено цилиндърче и с рязък пукот го разполови, за да извади съобщението.
— Най-после и една добра вест — изрече тя и на лицето й изгря широка усмивка. — Добра новина. Примката си свърши работата. Овчарят държи меча.
— Ранд? — попита Мин, а Сюан кимна.
— Разбира се, момиче. Камъкът е паднал. Ранд ал-Тор, овчарят, държи Каландор. Сега вече мога да се задействам. Леане, искам Съветът на Кулата да бъде свикан днес следобед. Не, още заранта.
— Не разбирам — каза Мин. — Знаете какво се говореше за Ранд. Защо сега свиквате Съвета? Какво можете да направите сега, което да не сте могли преди?
Сюан се изсмя като малко момиче.
— Това, което мога да направя сега, е да им заявя открито, че съм получила вест от една Айез Седай, че Тийрският камък е паднал и че един мъж е извадил Каландор. Изпълнено Пророчество. Предостатъчно за целта ми, най-малкото. Драконът се е Преродил. Ще се мръщят, ще спорят, но никоя няма да може да се противопостави на заявлението ми, че Кулата трябва да наставлява този мъж. Най-малкото, вече ще мога да се ангажирам в това открито. Поне отчасти.
— Сигурна ли сте, че постъпвате правилно, майко — намеси се внезапно Леане. — Знам… Щом той притежава Каландор, то той трябва да е Преродения Дракон, но той все пак може да прелива, майко. Мъж, способен да прелива. Само веднъж съм го виждала, но дори тогава в него имаше нещо странно. Нещо много повече от тавирен. Майко, в това отношение с какво той е по-различен от Таим?
— Разликата е това, че той наистина е Преродения Дракон, дъще — отвърна й кротко Амирлин. — Таим е вълк, при това може би побеснял вълк. Ранд ал-Тор е ловният вълк, който ние ще използваме, за да надвием Сянката. Но името му засега запази за себе си, Леане. Най-добре ще е да не разкриваме прекалено много неща преждевременно.
— Както кажете, майко — отвърна Пазителката, но в гласа й все още се долавяше безпокойство.
— А сега тръгвай. Искам Съветът да бъде свикан до един час. — Сюан изгледа замислено излизащата от кабинета жена. — Съпротивата може да се окаже по-голяма, отколкото би ми се искало — въздъхна тя, след като вратата се затвори.
Мин я изгледа рязко.
— Не искате да кажете, че…
— О, нищо сериозно, детето ми. Не и докато все още не знаят откога съм се замесила с това момче, ал-Тор. — Тя отново погледна късчето хартия и го пусна на масата. — Да беше ми съобщила Моарейн малко повече.
— Но защо не ви е съобщила повече? И защо не ви се обади преди това?
— Сега пък и ти ми сипеш въпроси. За последното питай Моарейн. Тя винаги е действала на своя глава. Моарейн попитай, чедо.
Сара Ковънри копаеше с мотиката и се мръщеше на наболите в рехавата пръст между зелките и цвеклото кукувича прежда и кокоши крак. Не че госпожа Елвард беше особено строга при възлагането на работа — не беше по-строга от майката на Сара, а с Шериам не можеше и да се сравнява — но Сара не беше дошла в Бялата кула, за да се озове пак в забутана ферма и да плеви зеленчуци от ранни зори. Белите й рокли на новачка бяха прибрани; сега носеше груба дреха от кафява вълна, все едно че беше ушита от майка й, с пола, вързана над коленете, за да не се цапа в пръстта. Изобщо не беше честно. Нищо не беше направила.
Тя размърда пръсти в рохкавата пръст, изгледа сърдито един упорит кокоши крак и преля, за да го изгори от земята. Около издънката блеснаха искри и стръкчето повехна. Новачката припряно го измъкна от пръстта и от ума си. Ако изобщо имаше честност на този свят, лорд Галад щеше да се отбие във фермата по време на лов.
Облегната на мотиката, тя се унесе в мечти как Цери раните на Галад, получени при падане от коня — не по негова вина, разбира се; о, той беше великолепен ездач — и как той после я вдига и я поставя да седне пред него на коня, и й заявява, че ще бъде нейният Стражник — тя, разбира се, щеше да си избере Зелената Аджа — и…
— Сара Ковънри?
Сара подскочи от резкия глас, но се оказа, че не е госпожа Елвард. Сгъна най-раболепно колене, с прибрани поли.
— Най-дълбоки почитания, Айез Седай. Да не би да сте дошли да ме върнете в Кулата?
Айез Седай пристъпи към нея, без да се притеснява, че полите й се влачат по пръстта на зеленчуковата леха. Въпреки летния утринен зной беше с пелерина и качулката й беше спусната над лицето й.
— Малко преди да напуснеш Кулата ти заведе една жена при Амирлинския трон. Жена, която нарича себе си Елминдреда.
— Да, Айез Седай — отвърна Сара с лека въпросителна нотка в гласа. Не й хареса начинът, по който Айез Седай го бе изрекла. Сякаш бе напуснала Кулата по свое хрумване.