Той обърна внимание на отсъствието им, а Гаул поясни:
— Ранд ал-Тор ги е свикал в Сърцето на Камъка.
Перин само изръмжа. Надяваше се, че и Моарейн е сред привиканите. Даже се зачуди дали по този начин Ранд не е искал да му помогне да се измъкне. Каквато и да беше причината, зарадва се, че ще може да се възползва от това.
Излязоха от последното тясно стълбище на приземния етаж на Камъка, в който сводести коридори, широки колкото цели пътища, отвеждаха към всички външни порти. Тук пана и гоблени нямаше. Само черни железни светилници в груби железни скоби, окачени високо по стените, осветяваха тъмните, лишени от прозорци проходи, а подът беше застлан с големи, грубо издялани каменни плочи, предназначени да издържат дълго на подкованите конски копита. Перин почти се затича. Конюшните вече се виждаха в дъното на големия тунел, а зад тях се изправяше широко разтворената порта към Драконовата стена, пазена само от неколцина Бранители. Сега вече Моарейн не можеше да ги задържи, дори и с късмета на Тъмния.
Отвореният вход на конюшнята представляваше арка, петнадесет крачки широка. Перин пристъпи вътре и спря.
Въздухът тук беше тежък, наситен с миризмата на слама и сено, на зърно и овес, на кожа и на конска тор. Ясли, пълни с чудесни тайренски коне, високо ценени навсякъде, се нижеха покрай стените и на още редове през просторното помещение. Десетки коняри се трудеха, чистеха и четкаха животните, изхвърляха торта, оправяха сбруи. Без да спират работата си, от време на време поглеждаха Файле и Лоиал, които бяха готови за тръгване. А до тях стояха Байн и Чиад, отрупани като Гаул с оръжия и одеяла.
— Заради тях ли ми каза, че само ще се опиташ? — попита тихо Перин.
Гаул сви рамене.
— Ще направя каквото мога, но те ще вземат нейната страна. Чиад е от Гощиен.
— Кланът й има ли някакво значение?
— Нейният и моят клан са в кръвна вражда, Перин, а аз не съм й сестра в копието. Но може би водните клетви ще я задържат. Няма да танцувам копията с нея, освен ако тя не предложи.
Перин поклати глава. Странен народ. Какви са тези водни клетви? Но каза само:
— Те защо са с нея?
— Байн твърди, че искат да видят повече от земите ви, но ми се струва, че ги е заинтересувал спорът между Файле и теб. Те са като нея и когато чуха за това пътуване, пожелаха да тръгнат с нея, вместо с теб.
— Е, стига да я пазят от беди. — Изненада се, когато Гаул отметна глава и се засмя. Това го накара да почеше загрижено брадата си.
Лоиал се приближи до тях, дългите му вежди бяха увиснали тревожно. Джобовете на палтото му бяха издути, както обикновено, когато тръгваше на път, виждаха се предимно ъгловатите очертания на книги.
— Файле става нетърпелива, Перин. Струва ми се, че ще поиска да тръгнем всеки момент. Моля те, побързай. Не можеш дори да намериш Портала без мен. Не че е редно да се опитваш дори. Вие, хората, все ме карате да подскачам и да ставам безразсъден. Моля те, побързай.
— Няма да го оставя — извика високо Файле. — Дори да е още толкова опърничав и глупав, че да не може да помоли за най-обикновена услуга. Щом е така, нищо, нека да върви подире ми като изгубено паленце. Обещавам да го чеша зад ушите и да се грижа за него. — Айилките се запревиваха от смях.
Неочаквано Гаул подскочи високо и изрита във въздуха, на повече от две крачки от пода, докато в същото време ръцете му развъртяха едно от копията, и извика:
— Ще ги следваме като дебнещи рисове, като вълци на лов. — Приземи се леко. Лоиал го зяпна удивен.
Байн, от своя страна, лениво оправи късата си буйна коса с пръсти.
— Имам си една чудесна вълча кожа за постеля в твърдината — каза тя отегчено на Чиад. — Вълците се ловят лесно.
Ръмженето в гърлото на Перин притегли погледите на двете жени към него. За миг Байн като че се накани да каже още нещо, но се намръщи, уловила жълтоокия му поглед, и застана нащрек.
— Това паленце още не е дресирано както трябва — оплака се Файле на айилките.
Перин отбягна да я погледне и вместо това отиде при яслата, където беше сиво-кафявият му жребец, висок колкото тайренските животни, но по-тежък и по-набит. Даде знак с ръка на коняря да се отдръпне, надяна юздите на Стъпко и го изведе сам. Конярите, разбира се, го бяха извеждали на разходка, но въпреки това конят беше стоял затворен достатъчно дълго, за да заподскача в бързи стъпки, заради които Перин му беше дал името. Перин го потупа успокоително с увереността на човек, подковал немалко коне през живота си. После му сложи седлото и привърза дисагите и навитото одеяло отзад.