Гаул го изгледа безизразно. Той лично нямаше да яхне кон, освен ако не станеше крайно наложително, а и тогава — не преди да е станало абсолютно наложително. Никой от айилците не би го направил. Перин не разбираше защо. От гордост, може би, заради способността им да бягат на далечни разстояния. Айилците, изглежда, влагаха нещо повече в това, но той подозираше, че никой от тях не би могъл да му го обясни.
Товарният кон също трябваше да се приготви, разбира се, но това стана бързо, тъй като всичко, което Гаул беше заръчал, беше добре подредено. Храна и мехове с вода. Овес и зърно за конете. Всичко това нямаше да го намерят из Пътищата. Още няколко други неща, като букаи и лекове за конете, за всеки случай, резервна кутийка с прахан и други подобни.
Повечето място в плетените кошове отиде за малките мехове, като онези, които айилците използваха за вода, но пълни с масло за светилници. Най-накрая над всичко останало се наместиха фенерите на дългите им пръти и всичко беше готово.
След като напъха дългия лък под връзките на дисагите, Перин се метна на седлото на Стъпко, стиснал и поводите на товарния кон. И трябваше да изчака, което започна до го изнервя.
Лоиал вече беше възседнал един огромен рунтав кон, по-висок от всеки друг поне с две педи, но въпреки това изглеждаше почти колкото пони заради дългите крака на огиера. Беше време, когато огиерът неохотно се бе съгласил да се качи на кон също така, както айилците, но сега се чувстваше съвсем удобно на конския гръб. Тази, която се мотаеше, беше Файле. Тя оглеждаше лъскавочерната си кобилка така, все едно че я виждаше за първи път, макар Перин да знаеше, че доста я бе пояздила, преди да я купи, скоро след като пристигнаха в Камъка. Лястовица беше от чудесната тайренска порода, с изящни глезени и извита в дъга шия, пъргав, добър бегач и издръжлива на вид, макар и твърде леко подкована за представите на Перин. Тези подкови нямаше да издържат. Всичко това беше просто поредният й опит да се наложи над него, каквото и да си мислеше тя самата.
Файле най-сетне се качи, дръпна юздите на кобилката и се приближи до Перин. Добре яздеше — жена и кон се движеха като едно цяло.
— Защо не можеш да помолиш, Перин? — промълви тя тихо. — Ти се опита да ме задържиш настрана от мястото, което ми се полага, затова сега трябва да помолиш. Нима едно толкова просто нещо може да е толкова непосилно за теб?
Камъкът прокънтя като чудовищна камбана, подът на конюшнята подскочи, а таванът се заогъва, готов да се срути. Стъпко също подскочи, изцвили диво и замята глава: единственото, което Перин успя да направи, бе да се задържи на седлото. Конярите се разтичаха отчаяно да усмирят конете, които се вдигаха на задни крака, цвилеха и се мъчеха да прескочат оградите си. Лоиал беше стиснал здраво шията на огромния си кон. Само Файле седеше на Лястовица уверено, макар че кобилата подскачаше и цвилеше като полудяла.
Ранд. Перин знаеше, че е той. Дърпането на тавирен го теглеше, както се привличат два въртопа в буен поток. Кашляйки, задавен от вдигналия се прахоляк, той решително поклати глава — нямаше да скочи от коня и да побегне обратно нагоре в Камъка.
— Потегляме! — изрева той, докато трусовете продължаваха да разтърсват цитаделата. — Веднага, Лоиал! Давай!
Файле, изглежда, също не виждаше повече смисъл да се бавят и сръга кобилата към изхода. Лоиал я последва, двата им товарни коня поеха след тях и всички се втурнаха в галоп към портата. Бранителите само ги погледнаха и се пръснаха; задължението им беше да пазят Камъка от външни хора, заповеди да пазят хората вътре нямаха. Не че ако имаха, щяха да могат да разсъждават разумно при тези едва-що заглъхващи трусове и все още стенещия над тях Камък.
Перин беше точно зад тях с товарния си кон и съжаляваше, че животното на огиера не може да тича по-бързо, съжаляваше, че не може да изпревари Лоиал и така да преодолее засмукването, мъчещо се да го изтегли назад, това неумолимо привличане на тавирен към тавирен. Запрепускаха заедно в галоп по улиците на Тийр, към изгряващото слънце. Мъже с вталени сюртуци и жени с престилчици на много пластове, все още потресени от труса, ги изглеждаха зяпнали, зашеметени и понякога едва съобразяваха да отскочат встрани от пътя им.
При стените на вътрешния град каменната настилка отстъпи ред на пръстена, обувките и палтата на свой ред се смениха от боси нозе и голи гърди над торбести гащи, поддържани с широки пояси. Тълпата тук обаче се отдръпваше не по-малко усърдно, защото Перин не искаше да забави бяга на Стъпко, докато не преминат и през външната стена, покрай обикновените каменни къщи и дюкянчета, сбутани едни до други извън същинския град, все по-надалеч, сред селския пейзаж с пръснати ферми и горички, все по-надалече от притеглянето на тавирен. Едва тогава, дишайки почти толкова тежко, колкото запъхтения си кон, той дръпна юздите на Стъпко и забави хода му.