Ушите на Лоиал бяха щръкнали от изненада. Файле облиза устни и заоглежда пребледняла ту огиера, ту Перин.
— Какво стана? Това… той ли беше?
— Не знам — излъга Перин. „Трябва да замина, Ранд. Знаеш го. Погледна ме в лицето, когато ти го казах, и каза, че трябва да направя това, което смятам, че съм длъжен да направя.“
— Къде са Байн и Чиад? — каза Файле. — Докато ни настигнат, ще им трябва цял час. Жалко, че не пожелаха да яхнат коне. Предложих да им купя, а те ме изгледаха обидени. Е, все едно трябва да поводим конете след това препускане, да се поуспокоят малко.
Перин едва се сдържа да не й каже, че не знае толкова за айилците, колкото си мисли. Сега можеше да види градските стени зад тях и Камъка, издигащ се като планина. Можеше дори да различи змиеподобната фигура на знамето, веещо се над крепостта, и разлетелите се около него обезпокоени птици. Никой от останалите не можеше да ги види. Изобщо не му беше трудно да различи тримата айилци, тичащи към тях с дълги, поглъщащи земята крачки, чиято лекота подлъгваше за скоростта им. Не мислеше, че самият той би могъл да бяга толкова бързо, не и толкова дълго, но айилците сигурно бяха поддържали тази скорост още от Камъка, за да са толкова близо след тях.
— Няма да ни се наложи да ги чакаме чак толкова — каза той. Файле погледна намръщено към града.
— Това те ли са? Сигурен ли си? — Навъсеният й поглед рязко се извърна към него, заплашвайки го със словесен порой, само да посмее да отговори. Да го пита, разбира се, твърде много щеше да прилича на признание, че го приема за част от групата. — Той много се фука със зрението си — обърна се тя към Лоиал, — но паметта му не е много добра. Понякога ми се струва, че ще забрави да си запали свещ през нощта, ако не му го напомня. Тези хора сигурно са някакво нещастно семейство и бягат, защото са се уплашили да не е земетръс.
Лоиал се помръдна неловко на седлото си, въздъхна тежко и промърмори нещо неразбрано за човеците, за което Перин подозираше, че не е особено похвално. Файле, разбира се, не забеляза това.
Много скоро, след като айилците се озоваха достатъчно близо, за да ги познае, Файле зяпна към Перин, но не каза нищо. Нямаше да признае, че е прав, дори ако кажеше, че небето е синьо. Айилците дори не бяха запъхтени, когато забавиха бяга си и се спряха до конете.
— Колко жалко, че бягането не беше по-дълго. — Байн и Чиад се усмихнаха една на друга и изгледаха лукаво Гаул.
— Иначе можехме да надбягаме това Каменно куче и да го оставим да пръхти на земята — добави Чиад. — Затова сигурно Каменните кучета се заклеват да не отстъпват. Каменните кости и каменните глави ги правят твърде тежки за бягане.
Гаул не изглеждаше обиден, въпреки че, както забеляза Перин, бе застанал малко настрана, за да държи Чиад под око.
— Знаеш ли защо Девите толкова често ги използват за съгледвачи, Перин? Защото са много издръжливи на бягане. А това е, защото ги е страх да не би някой мъж да се ожени за тях. Една Дева ще ти пробяга сто мили, само за да го избегне.
— Много мъдро от тяхна страна — вметна заядливо Файле. — Имате ли нужда от почивка? — попита тя айилките и се изненада от отрицателния отговор. Въпреки това се обърна към Лоиал. — Готов ли си да продължим? Добре. Намери ми този Портал, Лоиал. Много се задържахме тук. Пуснеш ли едно безпризорно пале да се върти около теб, започва да си въобразява, че ще се погрижиш за него, и това никога няма да свърши.
— Файле — възрази Лоиал, — не отиваш ли твърде далече?
— Ще отида толкова далече, колкото трябва, Лоиал. Порталът!
Клюмнал уши, Лоиал въздъхна тежко и отново извърна коня си на изток. Перин ги остави да се отдалечат малко, след което двамата с Гаул ги последваха. Налагаше се да играе по правилата на Файле, но смяташе поне да играе не по-зле от нея.
Фермите — занемарени, с груби каменни къщи, в които Перин не би подслонил и животни, ставаха все по-отдалечени една от друга, колкото по на изток яздеха, докато накрая не свършиха и не остана само безкрайна, леко хълмиста степ. Трева, докъдето стигаше погледът — безкрайна и монотонна, разнообразявана само от купчинките храсталаци по билото на някой хълм.
Коне също се мяркаха по зелените склонове, на тумби по дузина или на стада от по сто животни — прочутата тайренска порода. Малко или голямо, всяко стадо коне пасеше под зорките очи на по едно-две босоноги момчета, яздещи без седла. Момчетата носеха камшици с дълги дръжки, които използваха, за да държат конете наедно, като плющяха ловко с тях във въздуха, за да подкарат едно или друго заблудено животно, без дори да го докосват. Подкарваха стадата си настрани от пътя на странниците и ако се налагаше, след това ги връщаха, но наблюдаваха преминаването на странната група — двама човеци и един огиер на кон, плюс трима айилци, за които се разправяше, че били завзели Камъка — с храброто любопитство на младите.