Цялата тази гледка бе твърде приятна за очите на Перин. Обичаше конете. Отчасти причината да помоли за работа като чирак при майстор Люхан беше възможността да работи с коне — не че в Емондово поле имаше толкова много коне, не и толкова хубави.
Нещата обаче не стояха така и за Лоиал. Огиерът започна да мърмори, все по-високо, колкото по-надалече яздеха през тревистите хълмове, докато най-накрая не избухна в басово боботене.
— Отишло си е! Всичко си е отишло, и за какво? Трева. Някога това е било огиерска дъбрава. Тук не сме вдигали големи строежи в сравнение с Манедерен или града, който вие наричате Кемлин, но достатъчни, за да се засади дъбрава. Дървета от всякакъв вид, от всяка земя и място. Великите дървеса, извисяващи се на сто разтега към небето. И грижливо гледани, за да напомнят на моя народ за стеддинга, който са оставили, за да строят неща за човеците. Хората си мислят, че ние ценим каменоделството, но това е дреболия, научена по време на Дългото изгнание, след Разрушението. Дърветата са това, което обичаме ние. Хората смятаха, че Манедерен е най-големият ни триумф, но за нас триумфът беше тамошната Дъбрава. Днес и нея я няма. Като това тук. Отишло си е и не ще се върне вече.
Лоиал се загледа към хълмовете — голи, ако не се смяташе тревата. И конете. Лицето му се беше вкочанило, ушите му бяха щръкнали назад. Миришеше на… гняв. Повечето сказания наричаха огиерите мирни, почти толкова мирни, колкото Пътуващия народ, но някои, макар и малко, ги наричаха безпощадни врагове. Перин само веднъж досега беше виждал Лоиал разгневен. Сигурно е бил разгневен и снощи, докато е защитавал онези деца. Взрян в лицето на Лоиал, той си спомни една стара поговорка. „Да разгневиш огиерите и да срутиш планини над главата си.“ Всеки смяташе, че означава да направиш нещо невъзможно. Но Перин си помисли, че може би значението се е променило с годините. Че може би в началото е гласяла: „Разгневиш ли огиерите, все едно си срутил планини над главата си.“ Трудно за постигане, но смъртно опасно, ако все пак го направиш. Не мислеше, че някога би му се дощяло Лоиал — кроткият, муден Лоиал, чийто нос вечно беше забит в някоя книга — да му се разгневи.
Лоиал ги поведе леко на юг. Знаци нямаше, но той беше сигурен в посоката и ставаше все по-сигурен с всяка следваща крачка на конете. Огиерът можеше да почувства един Портал, някак да го усети, да го намери така сигурно, както една пчела може да намери кошера си. Най-сетне спряха и Лоиал слезе от коня си. Тревата му стигаше малко по-нагоре от коляното. Виждаше се само гъста група храсталаци, по-високи от обичайното, обрасли с листак клони, по-високи от огиера. Той ги изпокърши почти със съжаление и ги натрупа на една страна.
— Може би момчетата с конете ще ги използват за огън, като изсъхнат.
И се появи Порталът.
Изправен на склона на хълма, той приличаше по-скоро на сива стена, отколкото на Портал, при това на стена от дворец с изваяни листа и лозници, така изкусно изработени, че изглеждаха почти толкова живи, колкото храстите, криещи ги доскоро. Беше стоял тук най-малко три хиляди години, но по повърхността му липсваше и най-малката следа от износване. Листата по камъка сякаш щяха да се раздвижат при първия полъх на вятъра.
За миг всички го зяпнаха безмълвно, после Лоиал въздъхна дълбоко и постави дланта си върху единствения лист, който се отличаваше от останалите. Тривърхият лист на Авендесора, приказното Дърво на живота. До момента, в който огромната му ръка го докосна, той приличаше толкова на част от каменната резба, колкото всички останали, но се измъкна съвсем лесно.
Файле ахна, дори айилците промърмориха нещо. Въздухът се изпълни с тревожна миризма; трудно бе да се каже от кого идваше — от всички сигурно.
Сега каменните листа като че ли наистина се размърдаха от някакъв невидим полъх; леко трепнаха и позеленяха, като че ли изпълнили се с живот. Бавно по средата се появи цепнатина, ушири се и двете половини на Портала се разтвориха, разкривайки не хълма отзад, а мрачно блещукане, смътно отразяващо образите им.