— Казват — измърмори Лоиал, — че някога Порталите блестели като огледала, а онези, които минавали през Пътищата, все едно че крачели през слънцето и небесата. Отишло си е вече. Като тази дъбрава.
Перин припряно смъкна един от вързаните за дълги пръти фенери от гърба на товарния кон и го запали.
— Тук навън е твърде топло — каза той. — Малко сянка няма да ни дойде зле. — После подкара Стъпко към Портала. Стори му се, че чу как Файле ахна.
Сиво-кафявият жребец се засуети, пристъпвайки към собственото си смътно отражение, но Перин го сръга да продължи напред. Бавно, спомни си той. Трябваше да се направи бавно. Ноздрите на коня докоснаха колебливо отражението си, след което се сляха с него, сякаш навлезе в огледало. Перин пристъпи още по-близо до себе си, допря се… Леден студ се плъзна по кожата му, обгръщайки го косъм по косъм. Времето се разтегна.
Студът изчезна като спукан мехур и той се озова сред безкрайна чернота, само светлината от фенера на пръта се свличаше като локвичка около него. Стъпко и товарният кон изцвилиха нервно.
Гаул пристъпи прага спокойно и се зае да приготви другия фенер. Това, което се виждаше зад тях, приличаше на опушено стъкло. Останалите се виждаха през него, все още отвън — Лоиал, качващ се отново на коня си, Файле, придърпваща юздите. Всички се движеха странно бавно, сякаш пълзяха. Времето в Пътищата течеше различно.
— Файле ти е много ядосана — каза Гаул, след като запали фенера си. С него светлината не стана много повече. Тъмното засмукваше светлината, поглъщаше я. — Изглежда, тя смята, че си нарушил някакво споразумение. Байн и Чиад… Гледай да не те спипат насаме. Те се канят да ти дадат урок, заради Файле, и ако изпълнят това, което са намислили, няма да можеш да седиш така лесно на това животно.
— За нищо не съм се споразумявал, Гаул. Правя това, което тя ме принуди да правя с измама. Много скоро ще трябва да тръгна след Лоиал, както тя иска, но доколкото мога, смятам да водя. — Той му посочи една дебела бяла линия под копитата на Стъпко. Начупена и доста надупчена, тя водеше напред и изчезваше сред чернотата само на няколко стъпки пред тях. — Това води до първия напътственик. Там ще трябва да изчакаме Лоиал да го разчете и да реши кой мост да вземем, но поне дотам Файле може да повърви след нас.
— Мост — промърмори замислено Гаул. — Знам я тази дума. Тук има ли вода?
— Не. Не са точно като истинските мостове. Приличат донякъде, но… може би Лоиал ще ти го обясни по-добре.
Айилецът се почеса по главата.
— Сигурен ли си какво правиш, Перин?
— Не — призна си Перин, — но не е нужно и Файле да го знае.
Гаул се засмя.
— Забавно е да си млад, нали, Перин?
Намръщен и несигурен дали айилецът не му се смее, Перин сръга Стъпко и повлече товарния кон след себе си. Светлината на фенера изобщо нямаше да се вижда тук само след двадесет-тридесет крачки. Искаше му се да се скрие преди да е влязла Файле. Нека да си помисли, че е решил да продължи без нея. Най-малкото заслужаваше да се потревожи тези няколко минути, докато го намери при напътственика.
Глава 19
„Танцуващият по вълните“
Златното слънце едва се беше издигнало над хоризонта, когато лъскавата черна карета с впряг от четири еднакви сиви коня спря край пристанището. Веднага щом спря, длъгнестият тъмнокос кочияш, облечен в сюртук на черни и златни ивици, скочи от капрата, за да им отвори вратата. Ничий герб не красеше вратата, разбира се — тайренските благородници помагаха на Айез Седай само по принуда, колкото и раболепни да им бяха усмивките, и никой не искаше името му да се свързва с Кулата.
Елейн слезе с въздишка на облекчение, без да изчаква Нинив, и оправи пътната си лятна мантия от син лен. Лекият ветрец, носещ се през Еринин, изглеждаше почти прохладен след жегата в Камъка. Тя беше възнамерявала да не показва резултата от грубото возене, но веднъж стъпила на крака, не можа да се сдържи да не разтрие врата и раменете си. „Добре поне, че снощният дъжд още задържа прахта“ — помисли си тя. Подозираше, че нарочно са им дали карета без перденца.
На север и юг в реката, като дебели пръсти, се протягаха още каменни кейове. Въздухът миришеше на катран и коноп, на риба и подправки, и на зехтин, както и на други незнайни неща, гниещи в мудните води на реката. Миризма се носеше и от странните зеленикавожълти продълговати плодове, струпани на гроздове пред стената на каменния склад зад Елейн. Въпреки ранния час наоколо шетаха мъже в кожени елеци без ръкави, залитащи под товара на огромни денкове, метнати на превитите им гърбове, или бутащи ръчни колички, натоварени с бурета или сандъци. Никой не й обръщаше внимание — само по някой поглед, хвърлен мимоходом, след което хлътналите тъмни очи се свеждаха помръкнали, изпълнени с неизречено недоволство; повечето хора дори не вдигаха главите си. Домъчня й, когато го забеляза.