Тайренските благородници се отнасяха лошо с народа си. Дори злоупотребяваха с него. В Андор можеше да очаква радостни усмивки и пълни с уважение поздрави, изричани свободно от хора с изправена снага, знаещи собственото си достойнство, както и нейното. Това беше почти достатъчно да я накара да съжали, че напуска Тийр. Беше отгледана, за да предвожда и един ден да властва над горд народ, и сега изпитваше подтик да научи тези хора на достойнство. Но това беше работа на Ранд, не нейна. „А ако не го направи както трябва, наистина ще трябва да му налея малко ум в главата. И не малко, а повечко.“ Добре поне че беше започнал, следвайки съвета й. Щеше да е интересно да види какво е постигнал, когато се върнеше. „Стига изобщо да се върна.“
От мястото, където беше застанала, съвсем ясно се виждаха дузина кораби, както и други отвъд тях, но един, привързан в края на кея, изпълваше погледа й. Каравелата на Морския народ беше стотина крачки дълга и широка един път и половина колкото съседния й кораб, с три внушително извисяващи се мачти в средата на корпуса и една по-къса на издигнатата палуба на кърмата. И преди се беше качвала на кораби, но никога на толкова голям, и никога на кораб за плаване през морето. Самото име на собствениците на кораба говореше за далечни земи и непознати пристани. Ата-ан Миере. Морският народ. В сказанията, в които се наблягаше на тайнствеността, задължително се говореше за Морския народ, освен ако не ставаше дума за айилците.
Нинив се измъкна от каретата след нея и изръмжа:
— Да ме подмятат така, като кокошка при лятна буря! Да ме тръскат като прашна черга! Как успя да улучваш всяка буца и дупка от Камъка чак дотук, добри ми човече? За това нещо наистина трябва умение. Жалко, че няма нищо общо с карането на коне. — Кочияшът — мъж с помръкнало мършаво лице — се опита да й подаде ръка, но тя отказа помощта му.
С въздишка Елейн удвои броя на сребърните петаци, които извади от кесията си.
— Благодаря ви, че ни докарахте толкова бързо и сигурно. — Тя се усмихна и притисна петаците в шепата му. — Казахме ви да карате бързо и вие направихте така, както ви помолихме. Не вие сте виновен за улиците. А колкото до работата, свършихте я чудесно, като се имат предвид толкова лошите условия.
Без да поглежда монетите, човечецът се поклони дълбоко, погледна я с благодарност и промърмори:
— Благодаря, милейди.
Не по-малко заради думите, отколкото заради парите — сигурна беше. Сама беше установила, че една добра дума и малко похвала обикновено се приемат не по-зле от среброто. Макар че и среброто само по себе си рядко биваше отказвано, естествено.
— Светлината дано ви прати безопасно пътуване, милейди — добави той. Едва забележимото трепкане на очите му по посока на Нинив подсказа, че пожеланието е само за Елейн. Нинив трябваше да се научи как да прави отстъпки и да дава преценки; наистина трябваше.
След като кочияшът разтовари вързопите с вещите им от каретата, обърна впряга и се отдалечи, Нинив ядно промълви:
— Не биваше да му се сопвам така. И птица не може да премине лесно по тези улици. Не и в карета, във всеки случай. Но след като се друсах по целия път дотук, се чувствам все едно че цяла седмица не съм слизала от гърба на кон.
— Не той е виновен, че те боли… гърбът — отвърна Елейн с усмивка.
Нинив се изсмя кисело.
— Аз така ли казах? Надявам се, че не очакваш да хукна след него да му се извинявам. Тази шепа сребро, която му изсипа, може да излекува всички рани, освен смъртните. Ама ти наистина трябва да се научиш да внимаваш с парите, Елейн. Все пак не разполагаме с богатствата на Андорското кралство за лични разходи. Едно семейство би могло да преживее добре цял месец с това, което даваш на всеки, който си върши работата, за която бездруго му плащат. — Елейн я изгледа с нямо възмущение. Нинив като че ли винаги смяташе, че трябва да живеят по-лошо от слугини, освен ако има причина да не го правят, вместо обратното, което беше по-смислено — но Нинив, изглежда, не забеляза изражението й, което винаги беше карало кралските гвардейци да застават мирно. Вместо това нарами вързопите си и торбите от груб плат и се обърна към кея. — Добре поне че возенето на този кораб ще бъде по-гладко. Наистина се надявам да е по-гладко. Ще се качваме ли?
Докато си пробиваха път към края на кея между улисани в работа мъже, струпани бурета и колички, пълни със стока, Елейн каза: