— Нинив, Морският народ са много докачливи, докато не те опознаят, поне така са ме учили. Не мислиш ли, че би могла да бъдеш малко…
— Малко какво?
— Тактична, Нинив. — Елейн се отмести встрани, защото някой се изхрачи на кея пред краката й. Не можа да разбере кой точно го направи — когато се огледа, всички бяха свели глави, улисани в шетнята си. Колкото и да злоупотребяваха върховните лордове с тях, тя би казала тихичко няколко остри думи, които простакът никога нямаше да забрави, ако беше разбрала кой е. — Поне веднъж би могла да се опиташ да си малко по-тактична.
— Разбира се. — Нинив се запъти към каравелата. — Стига да не ме подмятат насам-натам.
Първата мисъл, която споходи Елейн, щом се озоваха на палубата, бе, че каравелата е твърде тясна за дължината си; всъщност тя не разбираше много от кораби, но й заприлича на огромна треска. „О, Светлина, това нещо ще ни подхвърля по-лошо и от каретата, колкото и да е голямо.“ Второто, за което си помисли, беше екипажът. Беше слушала разкази за Ата-ан Миере, но досега не беше ги срещала на живо. Всъщност дори разказите и сказанията казваха много малко. Загадъчен народ, необщителен, почти толкова тайнствен, колкото айилците. Само земите отвъд Пустошта сигурно можеха да бъдат още по-странни, още повече че всичко, което се знаеше за тях, бе, че Морският народ носи оттам слонова кост и коприна.
Ата-ан Миере се оказаха тъмни босоноги мъже с голи гърди, до един гладко избръснати, с права черна коса и татуирани ръце. Движеха се с увереността на хора, знаещи задачите си достатъчно добре, че да ги изпълняват, без да мислят за тях, но влагащи целия си ум в изпълнението им. В движенията им се долавяше някаква плавност, сякаш макар корабът да стоеше неподвижен, те все още усещаха вълнението на морето. Повечето от тях носеха златни и сребърни вериги на вратовете си и халки на ушите, понякога по две-три на всяко, а някои от халките бяха и с лъскави камъчета.
Сред екипажа имаше и жени, които навиваха въжета и ги опъваха редом с мъжете, със също така татуирани ръце, в същите торбести гащи от някакъв тъмен, намазнен плат, стегнати с цветни тесни пояси и отворени на глезените. Но жените освен това бяха облечени в ярки цветни блузи, в крещящо червено, синьо и зелено, и имаха поне толкова верижки и обици, колкото и мъжете. Включително, забеляза с изумление Елейн, халки на ноздрите.
Грацията на жените засенчваше дори тази на мъжете и напомни на Елейн за някои разкази, които беше чувала като малко дете на места, където не беше редно да присъства. Жените на Ата-ан Миере били, според тези приказки, самото олицетворение на изкусителната красота и съблазнителност, способна да примами всеки мъж. Жените на този кораб всъщност не бяха кой знае колко хубави, но като гледаше походката им, не беше трудно да повярва на онези приказки.
Две от жените на издигнатата палуба при кърмата очевидно не бяха от редовия екипаж. Те също така бяха босоноги и облеклото им беше със същата кройка, но едната беше облечена изцяло в синя коприна, а другата — в зелена. По-възрастната от двете, тази в зеленото, имаше по четири златни халкички на всяко ухо и още една на лявата си ноздра, всички изработени така, че искряха на утринния слънчев блясък. Фина верижка свързваше тънката халка на носа й с една от обиците, поддържайки низ от мънички златни медальончета, а на една от верижките на шията й висеше златна кутийка, приличаща на плетена от злато дантела, която тя повдигаше от време на време до носа си. Другата жена, по-високата, имаше всичко на всичко шест обици и по-малко медальончета. Кутийката обаче, която и тя душеше, беше също толкова фина златна изработка. Екзотично, наистина. Елейн присви очи само като си помисли за халките на носовете им. А и тази верижка!
Нещо особено на самата палуба привлече погледа й, но отначало не можа да разбере какво е. После се сети. Липсваше кормилен лост. Между двете жени стоеше някакво колело със спици, привързано с каиш, за да не се върти, но кормилен лост нямаше. „Но как управляват?“ И най-малката лодка, която бе виждала, си имаше кормилен лост. Лостове имаше и по другите кораби, навързани по съседните кейове. Все по-загадъчни й се струваха тези хора на Морския народ.
— Не забравяй какво ти каза Моарейн — прошушна тя предупредително, докато пристъпваха към кърмовата палуба. Казаното не беше много — дори Айез Седай знаеха твърде малко за Ата-ан Миере. Моарейн обаче им бе продиктувала подходящите за случая фрази: нещата, които трябваше да се изричат като проява на добро възпитание. — И запомни, повече такт — добави тя настойчиво.