— Много ще има да чакате, ако мислите да ме видите да мия нозете на който и да е мъж — заяви кисело Нинив. — Какво общо има всичко това с нашия превоз? Ще ни вземете ли, или не?
Елейн се присви, но Надзорницата на платната се върна на въпроса също толкова рязко.
— Защо искате да пътувате до Танчико? Това пристанище в днешно време е много неприятно. Миналата зима се отбих там. Крайбрежната тълпа едва не се изсипа на кораба ми, търсейки превоз закъдето и да било. Изобщо не ги интересуваше, стига да е по-далече от Танчико. Не мога да повярвам, че условията там сега са се подобрили.
— Вие винаги ли разпитвате пътниците си така? — каза Нинив. — Предложих ви достатъчно, за да купя цяло село. Две села! Ако искате повече, кажете си цената.
— Не е цена — изсъска Елейн в ухото й. — Дар!
Дори Койин да се беше обидила, не го показа.
— Защо?
Нинив дръпна нервно плитката си, но Елейн я прегърна през рамо. Смятаха да премълчат някои тайни, но докато седяха тук, със сигурност бяха разбрали предостатъчно, за да променят плана си.
— Тръгнали сме да заловим Черната Аджа, Надзорнице. Смятаме, че някои от тях са в Танчико. — Елейн издържа спокойно гневния поглед на Нинив. — Трябва да ги намерим, иначе те може да навредят на… Преродения Дракон. На Корамуур.
— Светлината дано ни опази, докато стигнем бряг — изпъшка Ветроловката. Беше проговорила за първи път и Елейн я зяпна изненадана. Джорин се беше навъсила и не гледаше никого, но заговори на Надзорницата. — Можем да ги вземем, сестро. Длъжни сме.
Койин кимва.
Елейн и Нинив се спогледаха и всяка прочете въпросите си отразени в очите на другата. Защо Ветроловката изведнъж се оказа тази, която трябва да реши? Защо не Надзорницата на платната? Всъщност тя беше капитанът, независимо от странната й титла. Добре поне че в края на краищата щяха да получат превоз. „Но срещу каква ли цена? — зачуди се Елейн. — Колко ли ще излезе този дар?“ Съжали, че Нинив им беше разкрила, че могат да платят повече от онова, което пишеше в едното писмо. „А мен обвинява че пилея парите.“
Вратата се отвори и влезе един сивокос мъж с яки рамене, в провиснали зелени копринени гащи и пояс. Прелистваше в движение сноп документи. Всяко от ушите му бе украсено с по четири златни халки, а на врата му висяха три тежки златни верижки плюс една с кутийка с парфюм. Дългият белег на бузата и двата закривени ножа на пояса му придаваха опасен вид. На ушите си бе закрепил някаква странна телена рамка, придържаща пред очите му прозрачни лещи. Морският народ произвеждаше най-добрите стъкла за гледане и лещи за запалване, и други такива, разбира се, някъде по островите, но Елейн никога досега не беше виждала подобно изобретение. Той занаднича през лещите в документите си и заговори, без да вдига очи.
— Койин, този глупак иска да ми продаде петстотин кожи от снежна лисица от Кандор срещу онези три буренца табак от Две реки, които купих в Ебу Дар. Петстотин! Може да ги докара тук до пладне. — Очите му се вдигнаха и той се сепна. — Прости ми, жено. Не знаех, че имате гости. Светлината дано да е с всички вас.
— До обед, мъжо — каза Койин, — ще съм вече надолу по реката. До вечерта ще съм излязла в открито море.
Той се вцепени.
— Аз все още съм Надзорникът на товара, жено, освен ако мястото ми не е заел друг, без да забележа.
— Ти си Надзорникът на товара, мъжо, но търговията сега трябва да спре и да се подготвим за отплаване. Потегляме за Танчико.
— Танчико! — Юмрукът му смачка листата и той едва се овладя. — Жено… Не! Надзорнице на платната, вие ми казахте, че следващият ни пристан щял да бъде Майен, а после — на изток за Шара. Търгувах предвид този маршрут. Шара, Надзорнице, а не Тарабон. Това, което държа в хранилищата си, ще донесе твърде малко в Танчико. Може би нищо! Позволено ли ми е да попитам защо моята търговия трябва да бъде съсипана и „Танцуващият по вълните“ — разорен?
Койин за миг се поколеба, но когато заговори, гласът й бе официален.
— Аз съм Надзорницата на платната, мъжо мой. „Танцуващият по вълните“ плава тогава и натам, накъдето аз кажа. Засега това трябва да е достатъчно.
— Както кажете, Надзорнице — изхриптя той, — тъй ще бъде.
Той докосна сърцето си — на Елейн й се стори, че Койин трепна при жеста му — след което си излезе, изпънал гръб като някоя от мачтите.
— Ще трябва да го обезщетя — промърмори тихо Койин. — Разбира се, винаги е приятно да го обезщетявам. Той ме поздрави като юнга, сестро.