Обърна се. Нинив я гледаше.
— Няма що, добре се наредихме, ако е повредил кораба — промълви Елейн. — Как изобщо ще стигнем до Танчико, ако продължава да подхвърля така корабите? — „Светлина, би трябвало да е добре. Нищо не мога да направя, ако не е. Добре е. Трябва да е добре.“
Нинив я докосна успокоително по рамото.
— Явно второто ти писмо го е трогнало. Мъжете винаги реагират необуздано, когато се оставят да ги обсебят чувствата — това е цената, която плащат за това, че толкова ги сдържат. Може да е Преродения Дракон, но трябва да се научи, като мъж към жена, че… Но какво правят тези тук?
„Тези“ бяха двама мъже, щръкнали сред щъкащия по палубата Морски народ. Единият беше Том Мерилин с веселчунския си плащ, с кожените калъфи на лютнята и флейтата на гърба и един вързоп в краката му, до олющена дървена кутия с катинар. Другият беше дълъг, снажен тайренец на средна възраст, корав мургав мъж с конична сламена шапка и едно от онези палта, с каквито се обличаше простолюдието, силно вталени до кръста и уширяващи се надолу. На колана, стягащ палтото му, висеше нащърбен мечотрошач. Мъжът се подпираше на тояга от здраво бяло дърво, дълга колкото него и не по-дебела от палеца му. Елейн го познаваше: името му беше Джюйлин Сайдар.
Явно беше, че двамата мъже не се познават, въпреки че стояха почти един до друг; помежду им имаше някаква скована сдържаност. Вниманието им обаче беше насочено в една и съща посока, по-скоро раздвоено между следенето на приближаващата се към кърмовата палуба Надзорница на платната и поглеждането към Елейн и Нинив. Явно бяха неуверени и се стараеха да го прикрият с показната си самоувереност. Том се хилеше, поглаждаше дългите си бели мустаци и кимаше всеки път, когато погледнеше към тях двете; Сайдар правеше тържествени, изпълнени с достойнство поклони.
— Корабът не е пострадал — каза Койин, след като се качи по стълбата. — Мога да потегля до час, ако ви е угодно. До час, ако се намери тайренски лоцман. Ако не, ще отплавам и без него, макар това да означава никога вече да не се върна в Тийр. — Тя проследи погледа им към двамата мъже. — Тези също молят за превоз, веселчунът за Танчико, а хващачът на крадци — докъдето пътувате вие. Не мога да им откажа, но все пак… — Тъмните й очи се върнаха на Елейн и Нинив. — Ще го направя, ако го поискате. — В гласа й се долавяше борба между неохотата да наруши обичая и… желание да им помогне? Или да служи на Корамуур? — Хващачът на крадци е добър човек за роден на сушата. Моля да не се обидите, в името на Светлината. Веселчуна не познавам, но един веселчун може да съживи едно пътуване и да облекчи изнурителните часове.
— Познавате ли господин Сайдар? — попита Нинив.
— Два пъти ми е залавял обирджии, и то много бързо. Всеки друг сухоземец би го направил за много повече време, така че би трябвало да иска повече за работата си. Явно, че и вие го познавате. Искате ли да им откажа превоза? — Неохотата й все още си личеше.
— Първо да разберем защо са тук — каза Нинив с глас, който не вещаеше добро за нито един от двамата.
— Може би аз да водя разговора — предложи Елейн кротко, но решително. — Така ти ще можеш да ги следиш да не би да крият нещо от нас. — Не каза, че по този начин Нинив няма да може да се поддаде на гнева си, но киселата усмивка на приятелката и подсказа, че го е разбрала.
— Добре, Елейн. Аз ще ги наблюдавам. Може пък да те науча как да се държиш спокойно. Нали знаеш каква ставаш, когато кипнеш.
Елейн за малко щеше да се изсмее.
Двамата мъже се изпънаха, когато двете с Нинив се приближиха до тях. Екипажът около тях шеташе, пъплеше по такелажа, опъваше въжета, овързваше едни неща и развързваше други под заповедите, сипещи се от устата на Надзорницата. Движеха се около четиримата сухоземни хора, като едва ги поглеждаха.
Елейн изгледа Том Мерилин навъсено. Сигурна беше, че никога не бе срещала веселчуна преди появата му в Камъка, но въпреки това още тогава бе поразена от някакво смътно чувство, че го познава отнякъде. Не че беше възможно. Веселчуните изнасяха представления предимно по селата; майка й със сигурност не беше държала веселчун в двореца си в Кемлин. Единствените веселчуни, за които Елейн можеше да си спомни, бяха в селата близо до летните имения на майка й, а този белокос мъж с лице като на ястреб със сигурност не беше го срещала там.
Тя обаче реши да заговори първо с ловеца на крадци. Той настояваше на тази титла, както си спомняше; това, което по други места беше „хващач на крадци“, в Тийр се наричаше „ловец на крадци“, и разликата, изглежда, беше много важна за него.