— Господин Сайдар — изрече тя гробовно. — Може би не ни помните. Аз съм Елейн Траканд, а това е приятелката ми, Нинив ал-Мийра. Разбирам, че искате да пътувате дотам, докъдето и ние. Мога ли да ви попитам защо? Последния път, когато ви видяхме, не ни служихте много добре.
Мъжът изобщо не реагира на допускането, че може да не ги помни. Очите му пробягаха по ръцете им — бе забелязал отсъствието на пръстените им. Тъмните му очи забелязваха всичко и го регистрираха задължително.
— Помня ви, разбира се, госпожо Траканд, и то много добре. Но ако ми простите, последния път, когато ви служих, беше в компанията на Мат Каутон, когато ви измъкнахме и двете от водата преди сребрушата да ви докопа.
Нинив изпръхтя, но не много шумно. Беше килия, а не вода и Черната Аджа, а не сребрушата. Нинив, разбира се, не обичаше много да й напомнят, че тогава им е трябвала помощ. Разбира се, те нямаше да се озоват в онази килия без Джюйлин Сайдар. Не, това не беше съвсем справедливо. Вярно беше, но не бе съвсем справедливо.
— Всичко това е много добре — отвърна енергично Елейн, — но вие така и не ни обяснихте защо искате да пътувате до Танчико.
Той си пое дълбоко дъх и погледна Нинив предпазливо. Елейн не беше сигурна дали й харесва това, че е повече обезпокоен от приятелката й, отколкото от нея.
— Вдигнаха ме от къщи няма и преди час и половина — каза той предпазливо. — Един мъж, когото познавате, струва ми се. Висок, с каменно лице, казва се Лан. — Едната вежда на Нинив леко се вдигна. — Дойде от името на друг един мъж, когото също така познавате. Един… овчар, както ми казаха. Дадоха ми много злато и ми казаха да ви придружа. И двете. Казаха ми, че ако не се върнете здрави и читави от това пътуване… Да речем, че за мен ще е по-добре да се удавя, отколкото да се върна. Лан ми го изтъкна много ясно, а и… овчарят в бележката си. Надзорницата на платката твърди, че не мога да получа превоз без ваше позволение. Притежавам известни умения, които могат да се окажат полезни. — Тоягата изсвистя в ръцете му като вихрушка и отново се укроти. Пръстите му докоснаха мечотрошача на колана му — къс меч, но ненаточен и с прорези, предназначени да зацепват остриета.
— Мъжете все намират начин да се измъкнат от това, което си им заръчала — промърмори Нинив, но по гласа не изглеждаше да е недоволна.
Елейн само се намръщи озадачена. Да го е изпратил Ранд? Едва ли е прочел второто й писмо преди да го е направил. „Да го изгори дано! Защо подскача толкова? Сега няма време да му пращам друго писмо, а и ще го обърка още повече, ако го направя. И ще изглеждам още по-голяма глупачка. Да го изгори дано!“
— А вие, господин Мерилин? — каза Нинив. — Да не би овчарят да е изпратил и веселчун с нас? Или другият мъж? Да ни развеселявате с жонгльорството си и с гълтането на огън, може би.
Том беше следил Сайдар внимателно, но ловко пренасочи вниманието си и отвърна с елегантен поклон, макар да развали малко впечатлението с прекалено обиграния замах с разноцветното си наметало.
— Не овчарят, госпожо ал-Мийра. Помоли ме една дама, която имаме взаимната чест да познаваме — помоли, забележете — да ви придружа. Дамата, която ви намери заедно с овчаря в Емондово поле.
— Защо? — запита с подозрение Нинив.
— Аз също така притежавам полезни умения — отвърна й Том, поглеждайки накриво ловеца на крадци. — Освен жонглирането, искам да кажа. А и съм бил в Танчико няколко пъти. Познавам добре града. Мога да ви кажа къде може да се намери добър хан и кои улици са опасни посред бял ден, както и по тъмно, и също тъй кой трябва да бъде подкупен, за да не проявява градската стража прекалено голям интерес към заниманията ви. Те много зорко следят чужденците. Мога да ви помогна с доста неща.
Чувството за нещо познато отново погъделичка ума на Елейн. Преди сама да усети какво прави, тя се пресегна и дръпна един от дългите му бели мустаци. Той се сепна, а тя плесна с две ръце устните си и бузите й станаха морави.
— Простете ми. Аз… като че ли си спомних, че съм правила това. Тоест… О, наистина съжалявам. — „Светлина, защо го направих? Сигурно ме мисли за идиотка.“
— Аз… разбирам — отвърна той, доста вдървено.
Елейн се надяваше, че не го е обидила. Трудно беше да се разбере по изражението му. Мъжете можеха да се обидят, когато би трябвало да им стане смешно, както и да се развеселят, когато би трябвало да се обидят… Едва сега за първи път осъзна, че е решила, че могат да дойдат.
— Нинив?
Другата жена разбра въпроса й, огледа внимателно двамата мъже и кимна.