След като и последната тънка ивица суша се стопи зад хоризонта, жените на Морския народ си свалиха блузите. Всички до една, дори Надзорницата на платната и Ветроловката. Елейн не знаеше накъде да погледне. Всичките тези жени, крачещи насам-натам полуоблечени, без изобщо да се притесняват от мъжете. На Джюйлин Сайдар, изглежда, не му беше по-лесно, отколкото на нея. Ту зяпваше към жените с широко отворени очи, ту забиваше поглед в краката си, докато най-сетне почти се затича към стълбата надолу. Елейн не смяташе да позволява да я подгонят така. Вместо това, предпочете да се загледа през борда към морето.
„Различни обичаи — напомни си тя. — Стига да не очакват и аз да направя същото.“ Самата мисъл едва не я накара да се разсмее истерично. Някак й беше по-лесно да мисли за Черната Аджа. Различни обичаи! Светлина!
Небето стана пурпурно, златното слънце помръкваше на хоризонта. Ята делфини се появиха да придружат кораба, гмуркаха се и подскачаха от двете страни, а някъде по-далеко големи стада искряща сребристосиня риба се заиздига към повърхността, плъзна се с изпънати перки на повече от петдесет разкрача напред, след което отново се стрелна надолу към дълбините на издуващата се сивкаво-зелена вода. Елейн изгледа изумена полета им, но летящите риби не се появиха повече.
Делфините обаче, с техните огромни гладки тела, бяха достатъчно възхитителни. Приличаха на почетна стража, придружаваща „Танцуващият по вълните“. Успя да ги разпознае от описанията по книгите: в тях се разправяше, че ако те видят да се давиш, ще те изкарат на брега. Не беше сигурна дали вярва на това, но звучеше красиво. Тя тръгна напред, към носа, където те се мятаха най-игриво и се извъртаха на хълбок, за да я разгледат.
Видя, че Том Мерилин се е озовал тук преди нея: гледаше делфините с малко тъжна усмивка, а наметалото му се беше издуло на вятъра като платно. Струваше й се много познат, наистина.
— Щастлив ли сте, господин Мерилин?
Той я погледна през рамо.
— Моля ви, наричайте ме Том, милейди.
— Добре, Том. Но не съм милейди. Тук съм само госпожа Траканд.
— Както кажете, госпожо Траканд — отвърна той с лека усмивка.
— Възможно ли е да гледате тези делфини и да бъдете нещастен, Том?
— Те са свободни — измърмори той с такъв тон, че тя не разбра дали отговаря на нея. — Сами могат да взимат решения, не им се налага да плащат цена. Не ги е грижа за света, освен да намерят риба за ядене. И за акулите, предполагам. И за лъворибата. И сигурно още стотина неща, за които не знам. Може пък животът им да не е чак толкова за завиждане.
— Нима им завиждате? — Той не отговори, но въпросът и бездруго беше погрешен. Трябваше да го накара отново да се усмихне. Не, да се засмее. По някаква причина й се струваше, че ако успее да го накара да се засмее, ще си спомни къде го е виждала. Избра друга тема, такава, каквото сигурно щеше да му е по-близка на сърцето. — Смятате ли да съчините епос за Ранд, Том? — Епосът беше за бардове, не за веселчуни, но малко ласкателство нямаше да навреди. — Епос за Преродения Дракон. Лоиал е решил да напише книга, нали знаете.
— Може би ще го направя, госпожо Траканд. Може би. Но нито съставените от мен песни, нито книгата на огиера ще имат някакво значение след време. След време нашите разкази ще изчезнат. Когато настъпи новият Век… — Лицето му се сгърчи и той подръпна единия си мустак. — Като си помисли човек, може и да не остават повече от година-две. Какво ли бележи края на един Век? Не е възможно винаги да е такъв катаклизъм като Разрушението. Но пък ако трябва да се вярва на Пророчествата, този ще бъде тъкмо такъв. Това е проблемът с пророчествата. Оригиналът винаги е на Древния език, а може би и на Висок напев: тоест ако предварително не знаеш какво означава едно нещо, няма начин да го разгадаеш. Дали означава това, което казва, или е някакъв цветист начин да се изрази нещо съвсем друго?
— Говорехме за вашия епос — каза тя в опит да го върне към темата, но той поклати рошавата си побеляла глава и възрази:
— Аз говорех за промяната. Моят епос, ако го съчиня — както и книгата на Лоиал — няма да е нищо повече от семе, стига и двамата да имаме късмет. Онези, които знаят истината, ще умрат, и внуците на техните внуци ще помнят нещо съвсем различно. А внуците на техните внуци — нещо още по-различно. Две дузини поколения, и може вие да се окажете героят, а не Ранд.
— Аз? — Тя се засмя.
— Или може би Мат, или Лан. Или дори аз самият. — Той й се усмихна широко и усмивката сгря обветреното му лице. — Том Мерилин. Не веселчун — а какво? Кой може да каже? Не гълта огън, а го диша. Бълва го като Айез Седай. — Той развя наметалото си. — Том Мерилин, загадъчният герой, който срива планини и издига крале. — Усмивката се превърна в щедър смях, от който коремът му се разтресе. — Ранд ал-Тор може да се радва на голям късмет, ако следващият Век изобщо запомни името му правилно.