Тя беше права — не беше само чувство. Това лице, този изпълнен с веселие смях — наистина си ги спомняше. Но откъде? Трябваше да го накара да продължи да говори.
— Нима винаги става така? Не вярвам някой да се съмнява, да речем, че Артур Ястребовото крило е създал могъща империя, която обхващала целия свят, или почти целия.
— Ястребовото крило ли, млада ми госпожо? Да, той наистина е създал империя, но нима смятате, че е направил всичко, за което в книгите и епоса се твърди, че е направил? И по начина, по който се твърди, че го е направил? Че е убил стоте най-добри мъже от една вражеска армия един по един? Двете армии си стоят ей така, докато един от пълководците — крал — води сто двубоя един след друг?
— Така твърдят книгите.
— Не може да стигне времето между изгрев и залез слънце един мъж да проведе сто двубоя, момиче. — Тя за малко да го прекъсне — „момиче?“ Тя беше щерката-наследница на Андор, а не момиче — но зъбите му хапеха думите. — А това е било само преди хиляда години. Да се върнем още по-назад, към най-древните сказания, които знам, от Века преди Приказния век. Дали Моск и Мерк наистина са се сражавали с огнени копия и дали наистина са били гиганти? Дали Елзбет наистина е била кралица на целия свят и била ли е наистина Анла нейна сестра? Действително ли е била Анла Мъдрият съветник, или някой друг? Все едно да питаш от какво животно произхожда слоновата кост, или от какво растение расте коприната. Освен ако и тя не произлиза от някакво животно.
— За другите въпроси не знам — отвърна Елейн малко вдървено — това, че я беше нарекъл момиче, я ядоса, — но за слоновата кост и коприната можете да питате Морския народ.
Той отново се засмя — както се беше надявала, въпреки че това не предизвика нещо повече освен увереността, че го познава отнякъде — но вместо да я нарече глупава, както почти очакваше и се беше подготвила за това, каза:
— Практична и точна, също като майка си. Двата крака здраво на земята и съвсем мъничко полет на въображението.
Тя леко вдигна брадичка и лицето й охладня. Можеше и да се представя за госпожа Траканд, но това беше нещо различно. Той беше очарователен старец и тя наистина искаше да го разгадае, но в края на краищата беше обикновен веселчун и не можеше да говори за една кралица така фамилиарно. Странно, дразнещо, но той изглеждаше развеселен. Развеселен!
— Ата-ан Миере също не знаят — каза той. — Те не виждат повече от земите отвъд Айилската пустош, освен няколкото мили около шепа заливи, в които им се позволява да пристанат. Онези места са оградени от високи стени и тези стени се пазят така, че да не могат дори да се изкачат по тях и да погледнат какво има отвъд. Ако някой от корабите им хвърли котва на друго място — или нечий друг кораб, защото само на Морския народ е позволено да ходи там — този кораб и неговият екипаж изчезват завинаги. И това е почти всичко, което мога да ти кажа след повече години разпитване, отколкото би ми харесало да помисля дори. Ата-ан Миере си пазят тайните, но за всичко това не вярвам да знаят нещо много повече. Според това, което съм чувал, към кайриенците са се отнасяли по същия начин, докато все още имали право да прекосяват Пустошта по Пътя на коприната. Кайриенските търговци никога не виждали нещо повече освен ограден със стени град и онези, които успявали да излязат извън тях, изчезвали.
Елейн се усети, че го наблюдава внимателно, също както беше наблюдавала делфините преди малко. Що за човек беше той? Вече на два пъти беше имал повод да й се присмее — преди малко наистина го беше досмешало, колкото и да не й харесваше да си го признае — но вместо това говореше с нея така сериозно, сякаш… Ами, като баща на дъщеря.
— Сигурно ще намериш още няколко отговора на този кораб, Том. Те се канеха да тръгнат на изток, докато не ги убедихме да ни откарат в Танчико. До Шара, каза Наставникът на товара, източно от Майен. Това би трябвало да се намира отвъд Пустошта.
Той я погледна.
— Шара, казваш? Не бях чувал това име досега. Шара град ли е, или държава, или и двете? Може би наистина ще науча още нещичко.
„Какво казах? — зачуди се тя. — Казах му нещо, което да го накара да се замисли. Светлина, казах му, че сме убедили Койин да промени плановете си.“ Това едва ли беше от значение, но въпреки това тя строго се сгълча за невниманието си. Една невнимателно изтървана дума пред това добро деденце може би нямаше да навреди, но същото нещо можеше да я убие в Танчико, както и Нинив, да не говорим за ловеца на крадци и за самия Том. Стига наистина да беше толкова мило деденце.