Ветроловката я зяпна слисана и тъмните й очи проблеснаха в гаснещия зрак на вечерта.
— Да те науча ли? Но ти си Айез Седай.
— Джорин, никога не съм сплитала поток и наполовина дебел колкото онзи, който държеше ти. Направо съм поразена, Джорин.
Ветроловката се взря в нея още за миг, вече не толкова в почуда, колкото като че ли за да запамети чертите на Елейн. После целуна пръстите на дясната си ръка и ги поднесе към устните на Елейн.
— Ако е угодно на Светлината, и двете ще се учим.
Глава 21
В Сърцето
Знатни тайренци бяха изпълнили огромната сводеста зала с колони от лъскав червен камък, десет стъпки дебели и издигащи се към сенчести висоти над златни светилници, висящи на златни вериги. Върховните лордове се бяха подредили в кръг под величествения купол в средата на залата, зад тях бяха по-дребните благородници, ред след ред навътре сред гората от колони, всички облечени в най-хубавото си кадифе, коприна и дантела, с бухнали ръкави, пищни яки и островърхи меки шапки и всички — мърморещи притеснено така, че гъшата им врява екнеше под извисяващия се таван. Само на върховните лордове до този ден се позволяваше достъп до това място, наречено Сърцето на Камъка, и те го посещаваха само четири пъти в годината, според изискванията на закона и стародавните традиции. Сега бяха дошли всички, които не се намираха някъде из провинцията по неотложни дела, свикани от своя нов властелин, създател на нови закони и рушител на стари обичаи.
Благородническата тълпа започна да отваря път на Моарейн, щом разбраха коя е, така че тя и Егвийн можаха да се придвижат напред. Отсъствието на Лан дразнеше Моарейн. Не че той бе изчезнал в момент, в който тя имаше нужда от него — обикновено той я следеше винаги отблизо, като че ли тя не можеше сама да се защити. Но добре, че усещаше връзката, която ги свързваше и й подсказваше, че той не може да е далече от Камъка. Иначе щеше да се разтревожи.
Лан се бореше с нишките, с които го оплиташе Нинив, не по-малко упорито, отколкото се беше сражавал с тролоци в Погибелта, и колкото и да го отричаше Моарейн, младата жена го бе обвързала към себе си така здраво, както тя самата, макар и по друг начин. Така здрави бяха тези връзки, че беше все едно да се опитва да разкъса стомана с голи ръце. Не изпитваше точно ревност, но Лан й беше въоръжената с меч ръка, нейният щит и верен спътник вече твърде много години, за да се откаже от него толкова лесно. „Направих каквото трябваше да направя. Тя ще го има, ако умра, но не и преди това. Но къде ли наистина се е дянал? С какво ли се е заел?“
Една жена в червена рокля и отрупана с дантели, поземлена лейди с конска физиономия, на име Лейта, омете фустите си настрана с прекалено усърдие и Моарейн я погледна. Само я погледна, без да забавя стъпките си, но жената потръпна и сведе очи. Моарейн кимна мълчаливо. Можеше да понесе факта, че тези хора мразят Айез Седай, но не би понесла нито открита грубост, нито прикрити оскърбления. Тълпата се дръпна още една крачка, след като видяха как Лейта сведе глава.
— Сигурна ли си, че още не е казал нищо от онова, което смята да обяви? — попита тихо тя. Сред царящата врява никой на повече от три крачки нямаше да чуе и една дума.
— Нищо — отвърна също така тихо Егвийн.
— Появиха се някакви слухове.
— Слухове ли? Какви слухове?
Момичето не беше толкова умело във владеенето на лицето и гласа си и явно не беше чуло приказките за събитията в Две реки. Но да се обзаложи, че и Ранд не ги е чул, бе доста рисковано.
— Трябва да го предразположиш да ти се довери. Той има нужда някой да го изслуша грижливо. Това ще му помогне — да изкаже тревогите си пред някого, комуто вярва. — Егвийн я изгледа косо. За такива прости средства беше станала твърде изтънчена. Но все пак Моарейн й бе казала една простичка истина — момчето наистина имаше нужда някой да го изслуша и така да облекчи част от бремето му. Можеше да подейства.
— Той няма да сподели с никого, Моарейн. Той крие болките си и все се надява, че ще може да се справи сам с тях. — По лицето на Егвийн премина гняв. — Празноглаво, опърничаво муле!
Моарейн изпита моментно съчувствие. Не можеше да се очаква от момичето да приема с равнодушие обиколките на Ранд ръка за ръка с Елейн, целувките им по ъглите, където си мислеха, че никой не ги гледа. А пък и Егвийн не знаеше и половината. Но това съчувствие не се задържа. Твърде много важни неща имаше да се свършат, за да страда момичето по нещо, което бездруго не можеше да е нейно.
Елейн и Нинив трябваше вече да са на борда на каравелата, далеч оттук. Пътуването им можеше евентуално да й разкрие дали подозренията за Ветроловките са верни. Това обаче бе дреболия. В най-лошия случай двете разполагаха с достатъчно злато, за да си купят цял кораб и да наемат екипаж — което можеше да се окаже необходимо предвид слуховете от Танчико — и да им остане предостатъчно за подкупите, толкова често необходими при тарабонските власти. Стаята на Том Мерилин беше опразнена и нейните информатори й бяха докладвали, че са го чули да мърмори нещо за Танчико на излизане от Камъка; той щеше да се погрижи да имат добра компания и да намерят подходящите представители на властта. Планът, свързан с Мазрим Таим, беше малко недомислен, но писмата й до Амирлин трябваше да решат и този проблем. Двете млади жени можеха да се справят с далеч по-малката вероятност за някаква загадъчна заплаха в Танчико, и най-важното — щяха да са далеч от главата й и от Ранд. Съжаляваше само, че Егвийн бе отказала да тръгне с тях. Тар Валон щеше да е най-доброто решение за тях трите, но и Танчико щеше да свърши работа.