— Ранд току-що направи нещо изключително умно, поне според мен — промълви Егвийн. — И изключително жестоко. Би трябвало да се засрами.
Ранд наистина изглеждаше засрамен — беше забил очи в мрамора под ботушите си. Може би не беше толкова твърд, колкото се мъчеше да изглежда.
— Не и незаслужено обаче — отбеляза Моарейн. Момичето се развиваше обещаващо, бързо се досещаше за неща, които навремето не разбираше. Но все още имаше да се учи да владее чувствата си и да се грижи за това, което трябва да се направи, не по-малко отколкото за онова, което й се иска да стане. — Да се надяваме само, че за днес умните му действия ще се изчерпят с това.
Малцина в огромната зала разбраха какво става, освен че припадъкът на Алтейма е разстроил лорд Дракона. Неколцина отзад се провикнаха: „Кайриен ще падне!“, но този път възгласът не бе подхванат.
— Предвождани от вас, милорд Дракон, ние ще завладеем целия свят! — извика един младеж с буцесто лице, като крепеше Ториан. Беше Естеан, най-големият син на Ториан — приликата им беше явна, въпреки че коленете на бащата трепереха и той продължаваше да ломоти нещо нечленоразделно.
Ранд бе отметнал глава нагоре. Изглеждаше стреснат. Или може би разгневен.
— Аз няма да бъда с вас. Аз ще… замина за известно време. — Това определено предизвика гробно мълчание. Очите на всички се бяха приковали в него, но цялото му внимание се беше съсредоточило върху Каландор. Тълпата потръпна, когато той издигна кристалното острие пред лицето си. По лицето му потече пот, много повече пот, отколкото преди малко. — Камъкът държеше Каландор преди да дойда аз. Камъкът трябва отново да го държи, докато се върна.
Изведнъж прозрачният меч блесна в ръцете му. Той го извъртя с дръжката нагоре и го заби в каменния под. Синкава мълния диво изплющя през купола над главите им. Камъкът изтътна силно. И се разтърси, и се затресе, и пищящите хора започнаха да падат.
Моарейн избута Егвийн настрана. Трусовете продължаваха да разтърсват залата. Какво бе направил той? И защо? Да замине? Това бе най-лошият от всичките й кошмари.
Айилците вече бяха успели да станат. Всички останали се бяха проснали зашеметени по пода или се тътреха на четири крака. Освен Ранд. Той бе застанал на едно коляно и двете му длани държаха дръжката на Каландор, чието острие бе забито до средата в каменния под. Мечът отново се бе превърнал в чист кристал. Пот се стичаше по лицето на Ранд. За миг на Моарейн й се стори, че той отново ще вземе меча, но Ранд само се изправи с усилие. Наистина му беше нужно голямо усилие — тя беше сигурна в това.
— Пазете го, докато ме няма. — Сега гласът му беше по-лек, повече подобен на онзи, когато за първи път го бе намерила в селото, но не по-малко уверен и решителен, отколкото преди. — Пазете го и ме помнете. Помнете, че ще се върна за него. Ако някой пожелае да заеме мястото ми, трябва само да го издърпа. — Той размаха пръст към тях и ги изгледа с почти палава усмивка. — Но помнете, че цената при провал е висока.
Обърна се и закрачи към изхода на залата, последван от айилците. Зяпнали в меча, издигащ се от пода на Сърцето, тайренците бавно започнаха да се изправят. Повечето изглеждаха готови да побягнат, но бяха твърде изплашени, за да го сторят.
— Този… този… — промърмори Егвийн, изтупвайки зелената си ленена рокля от полепналата прах. — Полудял ли е? — Плесна устата си с шепа. — О, Моарейн, нали не е? Нали не е? Все още не е.
— Светлината дано позволи да не е — отрони Моарейн. И тя като тайренците не можеше да откъсне очи от меча. Светлината да го вземе дано това момче. Не можеше ли да си остане отзивчивият момък, когото бе намерила в Емондово поле? — Но смятам да го разбера.
Затичаха след него и скоро се озоваха в широк коридор със стени, покрити с разкошни гоблени. Айилците, вече свалили булата си на раменете, но готови всеки миг отново да ги вдигнат, крачеха от двете страни на Ранд, без да забавят стъпка. Изгледаха ги, без да променят израженията си, но нащрек, както бяха винаги в близост до Айез Седай.
Как можеха да се чувстват така обезпокоени от близостта й и в същото време да следват Ранд толкова спокойно, това тя не можа да разбере. Научаването на нещо повече за тях, освен незначителни откъслеци, се бе оказало трудно. Отговаряха на въпроси с лекота — за всичко, което не представляваше интерес за нея. Информаторите й и собственото й подслушване не й донесоха нищо, а мрежата й от очи и уши повече нямаше и да се опита. Не и след като една жена бе оставена вързана и със затъкната уста, увиснала за глезените от амбразурите и забила обезумял поглед в четиристотинте стъпки височина под себе си, и определено не след като един от мъжете просто изчезна. Мъжът бе изчезнал; жената вече не смееше да се качи по-високо от приземния етаж и се бе превърнала в непрекъснато напомняне за останалите, докато Моарейн не я отпрати извън града.