— Твоята приятелка Авиенда не ти ли обясни за „едната пета“?
— Спомена ми нещо, но… Ранд, нали не мислиш, че и тя е… взела… неща?
Зад Моарейн и Лан, предвождани от Руарк, айилците крачеха в дълги редици от двете страни на колоната тежко натоварени мулета, по четирима души, ред след ред. Когато айилците завладееха някоя от твърдините на вражески клан в Пустошта, по обичай — или може би по закон, Ранд не бе разбрал кое точно — те отнасяха една пета от съдържанието й, с изключение на хранителните запаси. Не бяха видели някаква причина да не постъпят по същия начин и с Камъка. Не че мулетата носеха повече от най-мъничката частица от частицата от една пета от съкровищата на Камъка. Руарк беше казал, че алчността е убила повече хора, отколкото стоманата. Плетените кошове с капаци по гърбовете на товарните животни, пълни с навити килими и гоблени, бяха сравнително леки. Чакаха ги трудности при прекосяването на Гръбнака на света и след това — още по-големи по пътя им през Пустошта.
„Кога ли да им го кажа? — чудеше се той. — Скоро ще е, трябва да е скоро.“ Моарейн несъмнено щеше да го сметне за дързък, смел удар; вероятно дори щеше да го одобри. Може би. Сега тя смяташе, че вече знае целия му план и нямаше да има смисъл да възразява точно на това; несъмнено и тя искаше да се свърши колкото се може по-скоро. Но айилците… „Ами ако те откажат? Е, ако откажат, откажат. Но аз трябва да го направя.“ Колкото до плячката… Той не мислеше, че ще е възможно да спре айилците да я вземат, дори и да искаше, а той не искаше; бяха си заслужили плячката и той съвсем не държеше да помогне на тайренските лордове да задържат онова, което бяха отмъквали от своя народ в продължение на поколения.
— Видях я как показа на Руарк една сребърна купа — каза той. — Ако се съди по това как дрънчеше торбата й, вътре би трябвало да има още сребро. Или може би злато. Ти да не би да я кориш?
— Не. — Тя го каза бавно, с нотка на съмнение, но после гласът й стана по-решителен. — Просто не бях си помисляла, че тя… Тайренците не биха се ограничили с една пета, ако положението беше обратното. Щяха да отмъкнат всичко и да оставят само камъните, и също така щяха да конфискуват всички коли, за да го откарат. Само защото хорските обичаи са различни, не значи, че трябва да ги корим, Ранд. Би трябвало да разбереш това.
Той тихо се засмя. Беше си почти като по-рано. Той — готов да й обясни защо и в какво не е права, а тя се хваща за неговата гледна точка и веднага му подхвърля собственото му неизречено още обяснение. Конят му продължи няколко крачки в танцова стъпка, доловил настроението му. Той нежно потупа извитата шия на петнистия жребец. Хубав ден беше.
— Чудесен кон — каза тя. — Как си го нарекъл?
— Джейде-ен — отвърна той колебливо, загубил отчасти бодрия си дух. Малко го беше срам от това име, по-скоро — от причините, поради които го беше избрал. Една от любимите му книги от ранна възраст си оставаше „Пътешествията на Джеиин Бродяжника“, а този велик пътешественик бе кръстил коня си Джейде-ен — „Верния търсач“, на Древния език — защото животното можело винаги да намери пътя към родния дом. Щеше да е хубаво да си мисли, че Джейде-ен един ден би могъл да го отведе в родния дом. Хубаво, но малко вероятно и той не искаше някой да заподозре причината за това име. Сега в живота му нямаше място за детински фантазии. Нямаше място почти за нищо друго освен за онова, което бе длъжен да направи.
— Чудесно име — добави той разсеяно. Знаеше, че тя също е чела тази книга, и почти очакваше да си спомни името, но тя като че ли се бе замислила за нещо друго, прехапала угрижено устна.
Тишината му допадаше. Последните сгради на града отстъпиха на селска местност с окаяни единични ферми. Дори някой Конгар или Коплин, хора прочути сред народа на Две реки с мързела си, не би оставил имотите си така занемарени и порутени, като тези къщи от груб камък, с килнати стени, сякаш готови всеки миг да се срутят върху ровещите из пръстта пилета. Хлътнали плевни, обрасли с лавър и бръшлян. Покриви с изпочупени плочи, които сякаш до един течаха. Кози блееха жално сред каменни кошари, сякаш набързо отрупани едва тази заран. Босоноги мъже и жени копаеха, превили гръб сред неоградени нивя, без дори да се вдигнат и да погледнат към минаващата войска. Червеношийките и дроздовете, цвърчащи сред редките групи дръвчета, не бяха достатъчни, за да облекчат поне малко усещането за мрачна потиснатост.