„Трябва да направя нещо за това. Аз… Не, не сега. Едно по едно. Направих, каквото можах, за тях за няколко седмици. Засега не мога да сторя нищо повече.“ Мъчеше се да не гледа към порутените ферми. Толкова лоши ли бяха маслиновите горички на юг? Хората, които работеха по тях, дори не притежаваха земята — тя цялата принадлежеше на върховните лордове. „Не. Остави това. Ветрецът. Хубав е, как само мога да му се насладя още мъничко. Трябва да им го кажа, много скоро.“
— Ранд — изведнъж каза Егвийн, — искам да поговоря с теб. — Трябваше да е за нещо сериозно, ако можеше да се съди по изражението й. Големи й тъмни очи, приковани в лицето му, му напомняха за Нинив, когато се канеше да го поучава. — Искам да поговорим за Елейн.
— Какво по-точно? — попита той предпазливо. Докосна кесията си, в която лежаха две писма, сгънати до един малък твърд предмет. Ако и двете не бяха написани с един и същ елегантен и нежен почерк, нямаше и да повярва, че са изпратени от една и съща жена. Особено след всичките тези целувки и прегръдки. Дори върховните лордове човек можеше по-лесно да разбере, отколкото жените.
— Защо я остави да си тръгне по този начин?
Той я зяпна озадачен.
— Тя искаше да замине. Трябваше да я вържа, за да я спра да тръгне. Освен това в Танчико тя ще е в по-малка опасност, отколкото край мен — или край Мат, да речем — щом ще привличаме мехурите на злото, както разправя Моарейн. Ти също щеше да си в по-голяма безопасност с тях, впрочем.
— Изобщо нямах предвид това. Разбира се, че тя искаше да тръгне. И ти нямаше никакво право да я спираш. Но защо не й каза, че ти се иска да остане?
— Тя искаше да тръгне — повтори той и още повече се обърка, когато тя завъртя очи, все едно че й дрънка глупости. След като той нямаше право да спира Елейн и след като тя искаше да замине, защо би трябвало да се опитва да я разубеждава? Още повече, че заминавайки, тя щеше да е в по-голяма безопасност.
Зад гърба му се обади Моарейн.
— Готов ли си вече да ми кажеш следващата си тайна? Съвсем ясно беше, че криеш нещо от мен. Най-малкото бих могла да ти кажа дали не ни водиш към някоя пропаст.
Ранд въздъхна. Не беше усетил кога се бяха приближили с Лан. Също така и Мат, макар той да продължаваше да се държи на разстояние от Айез Седай. По лицето на Мат се редуваха трескаво любопитство, съмнение, неохота и мрачна решителност, особено когато погледнеше към Моарейн. Той обаче не я поглеждаше открито, а само с крайчеца на окото си.
— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш, Мат? — попита Ранд.
Мат сви рамене и се ухили, макар и не съвсем уверено.
— Кой би пропуснал възможността да види проклетия му Руйдийн? — Егвийн го изгледа с вдигната вежда. — О, моля да ме извините за грубия език, Айез Седай. Но бас държа, че съм те чувал да се изразяваш по-грубо и от мен, и то по по-незначителни поводи. — Егвийн го изгледа възмутено, но избилите по бузите й червени петънца показаха, че е улучил право в целта.
— Ти се радвай, че Мат наистина е тук — каза Моарейн на Ранд с леден и съвсем недружелюбен тон. — Допусна огромна грешка, като позволи на Перин да замине, при това скривайки заминаването му от мен. Светът лежи на твоите рамене, но те двамата трябва да те подкрепят, иначе ще се провалиш, и заедно с теб — целият свят. — Мат трепна и Ранд си помисли, че всеки момент ще обърне коня си и моментално ще ги остави.
— Знам си дълга — каза й той. „И съдбата си знам“ — помисли си, но не го каза на глас: съчувствие не търсеше. — Един от нас трябваше да се върне, Моарейн, и Перин поиска да го направи. Ти си готова да изоставиш всичко друго, за да спасиш света. Аз… аз правя това, което трябва да правя. — Стражникът кимна, макар да не каза нищо; Лан никога не възразяваше на Моарейн в присъствието на други.
— А следващата тайна? — попита тя настоятелно. Нямаше да се предаде, докато не я измъкне, а той вече нямаше основания да я крие. Не и тази част поне.
— Порталните камъни — отвърна той кратко. — Ако имаме късмет.
— О, Светлина! — изстена Мат. — Проклета Светлина, да ме опърли дано! Недей да ми правиш тия гримаси. Егвийн! Късмет ли? Не ни ли стига веднъж, Ранд? Ти за малко не ни уби, забрави ли? Ако не и по-лошо. По-скоро бих се върнал в някоя проклета ферма и бих потърсил работа — да чистя кочините до края на живота си.
— Можеш да си тръгнеш, ако искаш, Мат — каза Ранд. Спокойното лице на Моарейн бе като маска на кипнал гняв, но той пренебрегна ледения й поглед, целящ да укроти езика му. Дори Лан го гледаше неодобрително, въпреки че коравото му като скала лице не се промени видимо — Стражникът вярваше в дълга повече от всичко друго. Ранд щеше да изпълни дълга си, но приятелите му… Не обичаше да принуждава хората и в никакъв случай нямаше да принуждава приятелите си. Това поне можеше да избегне. — Ти нямаш причина да идваш в Пустошта.