Ранд засече Авиенда — висока хубава жена с надменен поглед. Девите бяха пазили вратите на покоите му, но той не помнеше да я е виждал преди айилците да се съберат за напускане на Камъка. Тя също го изгледа, горда като зеленоока ястребица, след което отметна глава и насочи вниманието си към клановия вожд.
„Какво пък, нали сам исках отново да си стана обикновен“ — помисли си той с леко разкаяние. Айилците определено му го осигуряваха. Дори вожда на клана изслушаха само с известно уважение, без никакви изрази на раболепие, които би изисквал някой господар, без покорство, а като равни равен. Той едва ли можеше да очаква нещо повече за себе си.
Руарк им даде указания с няколко думи и айилците веднага се понесоха напред сред хълмовете, тичайки с лекота, някои от тях — увили главите си с шуфите, просто за всеки случай. Останалите зачакаха — прави или приклекнали край натоварените мулета.
Сред тях имаше представители почти на всеки клан — с изключение на Дженн Айил, разбира се; на Ранд така и не му ставаше ясно дали Дженн наистина съществуват, или не, поради начина, по който айилците се изразяваха за тях — той можеше да се тълкува и така, и иначе — включително няколко клана, между които имаше кръвна вражда, и други, които често воюваха помежду си. Поне дотолкова беше научил за тях. Не за първи път се зачуди какво ги е задържало заедно толкова дълго. Нима само техните пророчества за падането на Камъка и търсенето на „Оня, що иде със Зората“?
— Много повече — каза Руарк и Ранд се усети, че неволно е изрекъл мислите си на глас. — Пророчеството ни отведе през Драконовата стена и името, що не се изрича, ни доведе до Тийрския камък. — Въпросното име беше „Народ на Дракона“, тайно име на айилците; само вождовете на кланове и Мъдрите го знаеха или използваха, при това много рядко и само помежду си. — Колкото за другото… Никой, разбира се, не може да пролива кръв на друг от същото бойно общество, но все пак смесването на Шаарад с Гошиен, на Таардад и Накаи с Шайдо… Дори на мен можеше да ми се наложи да танцувам копията с Шайдо, ако Мъдрите не бяха накарали всеки, който прекоси Драконовата стена, да даде водна клетва, че ще се отнася към всеки айилец като към член на едно и също общество, щом минем от тази страна на планините. Дори и подлите Шайдо… — Той леко потръпна. — Виждаш ли? Не е лесно дори за човек като мен.
— Тези Шайдо ваши врагове ли са?
— Кръвната вражда сме я избегнали — отвърна Руарк, — но Таардад и Шайдо никога не са били в приятелски отношения; септите понякога си устройват набези, крадат си кози и добитък. Но клетвите са ни предпазили като цяло от три кръвни вражди и дузина стари омрази, натрупани между кланове или септи. Сега много ни помага това пътуване към Руйдийн, въпреки че някои ще ни оставят преди това. Никой не може да пролее кръвта на човек, пътуващ към или от Руйдийн. — Айилецът го погледна с напълно безизразно лице. — Може скоро да стане така, че никой от нас повече да не пролива кръвта на друг. — Невъзможно бе да се разбере дали тази перспектива му харесва, или напротив.
От върха на един от близките хълмове се чу крясък на улулица. Беше една от Девите — махаше с ръце високо над главата си.
— Изглежда, са намерили твоята каменна колона — каза Руарк.
Стиснала юздите на Алдийб, Моарейн изгледа многозначително Ранд и той припряно подкара Джейде-ен. Егвийн беше спряла кобилата си до Мат, за да го заговори насаме. Изглежда, се опитваше да го накара да й каже нещо, или да й признае нещо, и ако се съдеше по енергичните жестове на Мат, той или беше невинен като новородено, или лъжеше така, че ушите му пукаха.
Ранд скочи от седлото и бързо се заизкачва по полегатия склон, за да разгледа какво е намерила Девата — оказа се, че е Авиенда. Беше полузаровено в пръстта и скрито под високите треви. Проядена от дъжда и вятъра сива каменна колона, дълга поне три разтега и дебела една крачка. Странни символи покриваха всеки пръст от откритата й повърхност, всеки — обкръжен от тънка линия знаци, които според него трябваше да са някакво писмо. Дори да можеше да разчете езика — ако наистина беше такъв, или по-скоро писмото — ако наистина беше писмо, — то отдавна се беше износило и станало нечетливо. Виж, символите като че ли се различаваха малко по-ясно. Поне някои от тях; повечето спокойно можеха да се вземат за следи, оставени от дъжда и вятъра.
Той заскуба тревата около колоната, за да може да я разгледа по-добре, и погледна Авиенда. Беше спуснала шуфата на раменете си, откривайки късо подстриганата си рижа коса, и го гледаше хладно, с присвити устни.