— Не ме харесваш — промълви той. — Защо? — Трябваше да намери един символ, единственият, който знаеше.
— Да те харесвам ли? — каза тя. — Ти може да си Оня, що иде със Зората, човек на предопределението. Та кой може да харесва или не харесва такъв като теб? Освен това ти ходиш свободно, влагоземецо, въпреки лика ти, и си тръгнал към Руйдийн за чест, докато аз…
— Докато ти какво? — попита той, след като тя млъкна. Бавно претърсваше Камъка. Къде ли можеше да е знакът? Двете успоредни вълнисти линии, пресечени косо от странна завъртулка. „Светлина, ако е заровен, ще минат часове, докато го преобърнем.“ Изведнъж се разсмя. Какви часове? Той можеше да прелее и да надигне това нещо от земята, както и Моарейн и Егвийн. Един Портален камък можеше и да се съпротивлява на опитите да бъде преместен, но поне дотолкова можеха да го помръднат. Преливането обаче нямаше да му помогне да открие вълнистите линии. Можеше да стане само с опипване на каменната повърхност.
Вместо отговор айилката леко приклекна и намести късите си копия на коленете си.
— Ти си се отнесъл лошо с Елейн. Би трябвало да не ме интересува, но Елейн е почти сестра на Егвийн, а Егвийн е моя приятелка. Но въпреки това Егвийн те харесва, така че заради нея и аз ще се опитам.
Без да спира да търси по дебелата колона, той поклати глава. Пак Елейн. Понякога му се струваше, че всички жени принадлежат към една гилдия, досущ като занаятчиите в градовете. Сбъркаш ли с един, следващите десет вече го знаят и те корят.
Пръстите му замряха и се върнаха малко назад по мястото, което току-що беше проучвал. Толкова беше износено, че беше почти неотличимо, но той беше сигурен, че са вълнистите линии. Те изобразяваха Портален камък на Томанска глава, не в Пустошта, показваха къде е била някогашната основа на това нещо, когато е стояло право. Символите на върха изобразяваха светове, тези отдолу — Портални камъни. С един символ отгоре и един отдолу той можеше да пропътува до даден Портален камък в даден свят. Само с един отдолу би могъл да достигне до Портален камък в този свят. До Порталния камък край Руйдийн например. Стига да знаеше символа му. Ето, сега наистина му беше нужен късмет.
Нечия ръка се пресегна през рамото му и Руарк промълви с голяма неохота:
— Тези двата са се използвали за Руйдийн в древни писания. Много отдавна. — Пръстите му проследиха два триъгълника, всеки от които обкръжаващ нещо подобно на назъбена мълния, едната сочеща наляво, другата — надясно.
— Знаеш ли какво е това? — попита Ранд. Айилецът извърна очи. — Да ме изгори дано, Руарк, трябва да науча. Знам, че не искаш да говориш за това, но трябва да ми кажеш. Кажи ми, Руарк. Виждал ли си някога подобно нещо?
— Виждал съм негово подобие. — Всяка дума излизаше от устата му, сякаш теглена с ченгел. — Когато един човек замине за Руйдийн, Мъдрите и хората на клана го чакат на склоновете на Чайендейр, до един камък като този. — Авиенда се изправи и се отдалечи вдървено; Руарк я погледна навъсено. — Нищо повече не знам от това, Ранд ал-Тор. Дано никога не намеря заслон, ако знам.
Ранд проследи с очи нечетливия надпис, обкръжаващ двата триъгълника. Кой от двата? Само единият можеше да го отведе там, където искаше да отиде. Вторият можеше да го приземи на другия край на света или на дъното на океана.
Останалите айилци се бяха струпали в подножието на хълма с товарните си мулета. Моарейн и останалите слязоха от седлата и се заизкачваха по полегатия склон, повели конете си. Мат беше хванал поводите и на Джейде-ен и държеше жребеца на почетно разстояние от Мандарб на Лан. Сега, като нямаха ездачи, двата жребеца се поглеждаха свирепо.
— Ти наистина не знаеш какво правиш, нали? — възкликна пламенно Егвийн. — Моарейн, моля те, спри го. Можем да стигнем до Руйдийн на коне. Защо му позволяваш да прави това? Защо не кажеш нещо?
— И какво ме съветваш да направя? — отвърна сухо Айез Седай. — Трудно бих могла да го хвана за ухото и да го издърпам. Може би скоро ще разберем колко полезно наистина е Съновничеството.
— Съновничеството ли? — възкликна Егвийн. — Какво общо има тук Съновничеството?
— Вие двете няма ли да млъкнете? — Ранд се насили да заговори търпеливо. — Опитвам се да реша. — Егвийн го изгледа възмутена; Моарейн не показа никакви чувства, но го загледа напрегнато.
— Наистина ли трябва да го правим по този начин? — каза Мат. — Какво толкова не ти харесва язденето? — Ранд само го погледна и той неловко сви рамене. — О, да ме изгори дано. Щом се опитваш да решиш… — Той хвана юздите на двата коня с една ръка, извади една монета от джоба си, златна тарвалонска марка, въздъхна и завъртя монетата между пръстите си. — Аз… имам късмет понякога, Ранд. Нека избере моят късмет. Ези — онзи, дето сочи надясно от теб. Пламъкът — другия. Какво ще кажеш?