— Това е най-тъпото нещо — заговори Егвийн, но с едно докосване по ръката Моарейн я накара да замълчи.
Ранд кимна.
— Защо не?
Егвийн измърмори нещо; единственото, което той долови, бяха думите „мъже“ и „момчета“, но не му прозвуча като комплимент.
Подхвърлена от палеца на Мат, монетата се завъртя във въздуха и бледо просветна под слънцето. Когато стигна най-високата си точка. Мат я сграбчи и я плесна върху опакото на другата си длан, след което се поколеба.
— Голяма проклетия е да се довериш на една подхвърлена монета, Ранд.
Ранд положи ръката си на един от двата символа, без да го поглежда.
— Този е — каза той. — Ти избра този.
Мат погледна монетата и примигна.
— Прав си. Как разбра?
— Рано или късно трябваше да проработи за мен. — Никой не го разбра — не беше трудно да го усети, — но нямаше значение. Вдигна ръката си и погледна това, което двамата с Мат бяха избрали. Триъгълникът, обърнат наляво. Слънцето вече се спускаше от зенита. Трябваше да го направи добре. Една грешка и щяха да загубят много време, вместо да спечелят.
Той се изправи, порови в кесията си в извади от нея малък твърд предмет — фигурка от блестящ зелен камък, която лесно се побираше в шепата му. Фигурка на кръглолик мъж със закръглено тяло, седнал с кръстосани крака, с меч, поставен на коленете. Потърка с палец плешивото теме на фигурата.
— Всички да се съберат плътно. Всички. Руарк, нареди да докарат мулетата тук. Всеки трябва да е колкото се може по-близо до мен.
— Защо? — попита айилецът.
— Отиваме в Руйдийн. — Ранд подхвърли статуетката в ръката си и се наведе да потупа Порталния камък. — В Руйдийн.
Руарк го изгледа продължително, после се обърна и викна на останалите айилци да дойдат.
Моарейн пристъпи към Ранд по тревистия склон и попита с любопитство:
— Какво е това?
— Ангреал — отвърна Ранд, обръщайки фигурката в ръката си. — Един от тези, които действат с мъже. Намерих го във Великото хранилище, докато търсех онзи Вход. Мечът ме накара да го избера и след това разбрах какво е. С него смятам да прелея достатъчно от Силата, за да преведа всички — айилците, мулетата, всичко и всички.
— Ранд — промълви с тревога Егвийн. — Убедена съм, че смяташ, че правиш всичко така, че да стане най-добре, но сигурен ли си? Сигурен ли си, че този ангреал е достатъчно силен? Аз не съм сигурна, че е. Вярвам в това, което казваш, но ангреалите биват различни, Ранд. Поне тези, които могат да използват жените, са различни. Някои са по-могъщи от други и нито размерът, нито формата могат да те напътят.
— Разбира се, че съм сигурен — излъга той. Нямаше как да го провери, не и за тази цел, не и без целият Тийр да разбере, че се готви да направи нещо, но смяташе, че ще подейства. И какъвто беше малък, никой нямаше да забележи, че не е в Камъка, освен ако не решаха да направят инвентаризация. Едва ли.
— Хм, значи остави Каландор, за да вземеш това — измърмори Моарейн. — Изглежда, си натрупал сериозни познания по използването на Портални камъни. Повече, отколкото бих допуснала.
— Верин ми каза доста неща — отвърна той. Верин наистина го бе направила, но Ланфеар първа му ги беше обяснила. Тогава я познаваше като Селийн, но нямаше намерение да го издава на Моарейн, нито да й споделя, че Ланфеар му бе предложила помощта си. Айез Седай бе възприела вестта за появата на Ланфеар прекалено спокойно, но сега го гледаше с преценяващия си поглед, сякаш го претегляше на везни в ума си.
— Внимавай, Ранд ал-Тор — изрече тя с ледения си мелодичен глас. — Всеки тавирен оформя Шарката в една или друга степен, но един тавирен като теб може да скъса Вековното везмо завинаги.
Как му се искаше да разбере какво мисли тя. Как страшно му се искаше да разбере какво замисля.
Айилците се изкачиха на хълма с товарните си мулета и покриха склона, струпани около него и Порталния камък, сбити един до друг, рамо до рамо. Руарк му кимна безмълвно, сякаш му каза: „Готово, сега всичко е в твоите ръце.“
Ранд премери с шепа тежестта на бляскавия зелен ангреал и си помисли дали да не ги помоли да оставят мулетата, но възникваше въпросът дали щяха да се съгласят, а искаше да пристигне с всички тях и всички да почувстват, че им е сторил добро. Добронамереността можеше да се окаже твърде дефицитна сред Пустошта. Те го гледаха с невъзмутими лица. Някои обаче се бяха забулили. Мат, който въртеше нервно тарвалонската жълтица между пръстите си, и Егвийн, по чието лице се стичаше пот, бяха единствените, които изглеждаха притеснени. Нямаше смисъл да се чака повече. Трябваше да действа по-бързо, отколкото биха допуснали, че може.