— Не ги виждаме, докле отново не застанат сред живите. — Амис придърпа шала пред очите си и една по една останалите направиха същото. После, със скрити лица, заговориха в един глас:
— Махнете се от живите и не ни гонете със спомени за онова, що е изгубено. Не изричайте онова, що виждат мъртвите. — Млъкнаха и останаха неподвижни, закрили лица с шаловете си.
Ранд и Мат се спогледаха. На Егвийн й се дощя да се приближи до тях, да им проговори — лицата им се бяха вкочанили като на хора, които не искат някой да забележи, че са смутени или изплашени — но това можеше да развали цялата церемония.
Най-после Мат се изсмя нервно.
— Е, предполагам, че мъртвите могат да говорят поне помежду си. Чудно, дали това се брои за… Както и да е. Смяташ ли, че можем да се качим на конете?
— Не — отвърна Ранд. — Струва ми се, че трябва да отидем пеш.
— О, да ме изгори дано, как ме болят краката! Ами да вземем да тръгваме тогава. Както гледам, половината следобед ще мине, докато стигнем. Ако имаме късмет.
Ранд кимна успокоително на Егвийн и двамата заслизаха по планината усмихнати, като че ли за да я убедят, че няма страшно, че никаква опасност не ги чака долу.
— Не се каниш да правиш нещо… шантаво… нали? — каза Мат. — Смятам да се върна жив.
— Аз също — отвърна Ранд.
После гласовете им престанаха да се чуват, а фигурите им започнаха да се смаляват и смаляват, все по-надолу и по-надолу. Когато се превърнаха в две малки точици, Мъдрите свалиха шаловете си.
Егвийн пооправи гънките на роклята си и пристъпи към тях, повела след себе си Мъгла.
— Амис? Аз съм Егвийн ал-Вийр. Вие ми казахте, че трябва да…
Амис я прекъсна с вдигане на ръка и се обърна към Лан, който държеше поводите на Мандарб, Пипе и Джейде-ен.
— Сега вече това е женска работа, Аан-аллейн. Ти трябва да останеш настрана. Иди при шатрите. Руарк ще ти предложи вода и заслон.
Лан изчака лекото кимване на Моарейн, преди да се поклони и да се отдалечи натам, където бе отишъл Руарк. Менящият цветовете си плащ, провиснал на гърба му, му придаваше странен вид, като лишена от тяло глава и ръце, носещи се плавно във въздуха пред трите коня.
— Защо го нарече така? — попита Моарейн, след като той се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе. — Едничкия мъж. Познаваш ли го?
— Познаваме го, Айез Седай. — Произнесената от Амис титла прозвуча като обръщение между равни. — Последният от Малкиерите. Мъжът, който не ще се откаже от своята битка със Сянката, макар държавата му отдавна да е унищожена от нея. Много чест има в него. От съня знаех, че ако ти дойдеш, Аан-аллейн почти сигурно също ще дойде с теб, но не знаех, че ти се подчинява.
— Той е моят Стражник — отвърна кратко Моарейн.
На Егвийн й се стори, че Айез Седай е угрижена, и се досещаше защо. Почти сигурно Лан щял да дойде с Моарейн? Лан винаги следваше Моарейн — би я последвал и в Ямата на ориста, без окото да му мигне. Не по-малко интересен за Егвийн беше изразът „ако ти дойдеш“. Знаеха ли Мъдрите все пак, че ще дойдат, или не? Може би тълкуването на Съня изобщо не беше толкова еднозначно, колкото тя се надяваше. Тъкмо се накани да попита, когато Баир заговори:
— Авиенда. Ела тук.
Авиенда беше приклекнала безутешно встрани от всички, обгърнала коленете си с ръце и забила поглед в земята. Сега бавно се изправи. Ако Егвийн не я познаваше достатъчно, щеше да си помисли, че е изплашена. Авиенда се затътри към стоящите на височинната Мъдри, спря пред тях и пусна торбата и рулата с гоблените в краката си.
— Време е — рече й кротко Баир. Кротко-кротко, но в бледосините й очи нямаше и намек за милост. — Потича с копията колкото можа. По-дълго, отколкото ти се полагаше.
Авиенда предизвикателно отметна глава.
— Аз съм Дева на копието. Не желая да бъда Мъдра. Няма да стана!
Лицата на Мъдрите се изпънаха. Егвийн веднага си спомни за Женския кръг у дома, събран да укори някоя жена, тръгнала да прави нещо глупаво.
— Към теб вече се отнесоха много по-милостиво, отколкото по мое време — каза Амис с каменен глас. — Аз също отказах, когато ме призоваха. Сестрите ми по копие скършиха копията ми пред очите ми. Отведоха ме при Баир и Койделин с вързани ръце и крака и облечена само в кожата си.
— И една хубава мъничка кукла, пъхната под мишницата ти — добави сухо Баир, — за да ти напомня колко детински си се държала. Ако не се лъжа, през първия месец ти бяга точно девет пъти.
Амис мрачно кимна.
— И бях принудена да рева като малко дете след всяко бягство. През втория месец бягах само пет пъти. Въобразявах си, че съм силна и твърда като истинска жена. Колко глупава бях — половин година ми трябваше, за да се уверя, че ти си по-силна и по-твърда, отколкото аз изобщо ще бъда някога, Баир. Но макар и след време, научих що е дълг и какви са задълженията пред народа ми. Както и ти ще го научиш, Авиенда. Такива като теб и мен… ние имаме задължения. Ти не си дете. Време е да оставиш куклите — и копията — и да станеш жената, каквато си предназначена да бъдеш.