„Ама защо не се изпарява?“ Точно това никак не му харесваше. Замесването със Силата го беше докарало дотук и сега май пак щеше да се забърка с нея. „Светлина, искам да се отърва най-после от Силата и от Айез Седай. Да ме изгори дано, ако не искам!“ Всичко друго, само да не мисли, че ще трябва да пристъпи в тази мъгла, поне минутка още.
— Тая, дето я видях да тича, наистина беше айилската приятелка на Егвийн — изграчи той. Да тича! В тази жега. Само като си го помисли, стъпалата го заболяха още повече. — Авиенда. Май така се казваше.
— Щом казваш — отвърна Ранд, оглеждайки мъглата. Гласът му прозвуча все едно че беше напълнил устата си с пясък. — Но какво ще прави тя тук? И при това гола?
Мат се отказа. Ранд не беше я видял — откакто бяха тръгнали надолу по склона, той почти не откъсваше очи от гъстите мъгливи талази — и не вярваше, че Мат я е видял. Да тича така като побъркана, колкото се може по-настрана от тях двамата. Беше му се сторило, че се е понесла право към тази странна мъгла. Виж, Ранд не изглеждаше по-нетърпелив да пристъпи в мъглата от него самия. Зачуди се дали и неговият вид е толкова окаян, колкото този на Ранд. Сигурно.
— Цяла нощ ли ще стърчим тук? Тая долина е доста дълбока. След още час-два ще се стъмни. Може и да стане по-хладно, но никак не ми се ще да срещна онова, което може да обикаля тъдява посред нощ. Лъвове, вероятно. Чувал съм, че в Пустошта има лъвове.
— Ти сигурен ли си, че искаш да направиш това, Мат? Чу какво казаха Мъдрите. Човек може да умре там, или да полудее. Можеш да се върнеш при шатрите. Нали ти останаха манерки и кожен мях с вода на седлото на Пипе.
Защо трябваше Ранд да му го напомня? По-добре да не мисли за вода.
— Да ме изгори дано, изобщо не искам. Трябва да отида. Ами ти? Не ти ли стига, че си проклетият Прероден Дракон? Сега и див айилски вожд на клан ли искаш да ставаш? И защо си тук?
— Трябва да съм тук, Мат. Трябва. — В гласа му се долавяше примирение, но и някаква нотка на нетърпение. Наистина се беше побъркал — направо искаше да го направи.
— Ранд, може пък това да е отговорът, който дават на всички. Ония змийски хора, искам да кажа. Иди в Руйдийн. Може пък изобщо да не трябва да идваме тук. — Не го вярваше, но при тази мъгла, която се беше проснала пред тях…
Ранд го изгледа мълчаливо, после каза:
— На мен изобщо не са ми казвали да отида в Руйдийн, Мат.
— О, да ме изгори дано! — измънка Мат. Така или иначе, смяташе на всяка цена да намери начин да мине пак през онзи шантав вход в Тийр. Разсеяно извади златната тарвалонска марка от джоба на палтото си, завъртя я между пръстите си и я прибра. Оня змийски народец щеше да му даде още няколко отговора, независимо дали искаха, или не. Все някак.
Без повече приказки Ранд се изправи и закрачи към мъглата с колебливи стъпки, приковал поглед напред. Мат се забърза по петите му. „Да ме изгори дано. Да ме изгори дано! Наистина не искам да го правя.“
Ранд се гмурна в гъстата мъгла. Мат се поколеба за миг, преди да го последва. В края на краищата тази мъгла трябваше да я задържа Силата — краищата й направо вряха, но тя нито напредваше, нито отстъпваше и на един пръст. Проклетата му Сила — и никакъв проклет избор. Първата крачка му донесе благословено облекчение — и хладина и влага. Още три стъпки и отново го обзе безпокойство. Пред него имаше само безформена сивота. Не можеше да различи дори силует, който да се свърже с Ранд.
— Ранд? — Звукът сякаш не излезе от собствената му уста; мракът сякаш го изгълта преди да стигне до ушите му. Вече не беше сигурен дори за посоката, а той винаги помнеше пътя си. Пред него можеше да дебне какво ли не. Или под краката му. А дори тях не виждаше — мъглата обгръщаше плътно всичко под кръста му. Той закрачи предпазливо. И изведнъж излезе до Ранд сред някаква странна, лишена от сенки светлина.
Мъглата образуваше огромен кух купол, скриващ небето, чиято вътрешна мехуреста повърхност сияеше в ярко светлосиньо. По големина Руйдийн не можеше да се сравни нито с Тийр, нито с Кемлин, но празните улици не отстъпваха по ширина на техните — дълги улици с широки ивици гола пръст по средата, сякаш някога тук бяха расли дървета, с големи фонтани със статуи. Огромни здания ограждаха улиците, странни палати с плоски фасади от мрамор, кристал и стъкло, извисяващи се на стотици стъпки стълбища или гладки стени. Не се виждаше дори една малка постройка, нищо, което можеше да мине за проста пивница, хан или конюшня. Само огромни дворци с блестящи колони, дебели петдесет стъпки и издигащи се на сто разкрача, в червено, бяло или синьо, и величествени кули, щръкнали като флейти или виещи се в спирали — някои от тях раздираха сияещите облаци.