Въпреки цялото си величие градът изглеждаше недовършен. Много от огромните постройки стърчаха нащърбени и недоизградени. По някои от огромните прозорци имаше цветни стъклописи: тържествено възправящи се мъже и жени, по тридесет и повече стъпки високи, слънчеви изгреви и нощни, осеяни със звезди небеса; други зееха празни. Недовършен и изоставен много, много отдавна. В нито един от шадраваните не плискаше вода. Тишина покриваше града също така плътно, както куполът на мъглата. Въздухът беше по-прохладен, отколкото навън, но също така безводен. Навсякъде по гладката каменна настилка се стелеше прах.
Въпреки това Мат притича до най-близкия фонтан, просто така, и се надвеси над бялото каменно перило, високо до кръста му. Три необлечени жени, два пъти по-високи от него и крепящи риба със странно отворена широка уста на главите си, гледаха надолу към широкия прашен басейн, не по-малко сух от устата му.
— Разбира се — промълви Ранд зад него. — Трябваше да се сетя.
Мат го погледна през рамо.
— За какво да се сетиш? — Ранд се взираше във фонтана и се тресеше от беззвучен смях. — Я се съвземи, Ранд. Допреди малко не ми приличаше на луд. За какво е трябвало да се сетиш?
Кухо гъргорене накара Мат да стрелне очи към фонтана. Изведнъж от широката уста на рибата потече вода, поток, дебел колкото крака му. Той се прехвърли в басейна, затича се и застана под водната струя, отметна глава и отвори уста. Студена, сладка вода, толкова студена, че го накара да потръпне, и по-сладка от вино. Обливаше го целия. Той пи, докато не се уплаши, че ще вземе да се удави, след което залитна и дишайки тежко, се облегна на каменния крак на една от жените.
Ранд си стоеше все така загледан в шадравана, с почервеняло лице и напукани устни, и се смееше беззвучно.
— Не вода, Мат. Те казаха, че не можем да донесем вода, но нищо не казаха за това, което вече го има тук.
— Ранд? Няма ли да дойдеш да пиеш?
Ранд се сепна, после пристъпи във вече дълбокия до глезен басейн, зацапа до мястото, където доскоро стоеше Мат, и запи по същия начин, със затворени очи и извърнато нагоре лице. Водата се изливаше върху него.
Мат го загледа с тревога. Не беше точно луд; все още не. Но колко ли щеше да стои като закован до парапета и да се смее, докато жаждата не вкамени гърлото му, ако той не беше му извикал? Мат го остави и се измъкна от фонтана. Ботушите му бяха пълни с вода и шляпаха, но това му беше дори приятно.
Той се огледа и се зачуди какво търси в този град. Онези му бяха казали, че иначе ще умре, но дали само идването му в Руйдийн беше достатъчно? „Дали не трябва да направя нещо? Какво?“
По празните улици и полудовършените дворци нямаше никакви сенки. Мат настръхна. Всички тези празни прозорци, гледащи го отвисоко, всички тези нащърбени линии на недовършено каменоделство… Всичко можеше да се крие тук, във всеки от тези палати, всичко можеше да е… „Всякаква проклетия, да му се не види дано.“ Съжали, че не си бе оставил поне ножовете в ботушите. Но онези жени, онези Мъдри, го бяха изгледали така, сякаш знаеха, че иска да скрие нещо от тях. А и бяха прелели, поне една от тях. Не беше много умно да се издъниш пред жени, които могат да преливат, щом можеш да го избегнеш. „Да ме изгори дано, само да мога да се отърва от всякакви Айез Седай, друго няма и да поискам повече. Е, поне за известно време. Светлина, чудно дали наоколо все пак не се крие някоя.“
— Сърцето трябва да е натам, Мат. — Ранд се прехвърляше през парапета на фонтана, от дрехите му се стичаше вода.
— Сърцето ли?
— Мъдрите казаха, че трябва да отида до Сърцето. Сигурно са имали предвид центъра на града. — Ранд извърна очи към фонтана и изведнъж потокът изтъня до тънка струйчица, а после секна. — Тук има цял океан хубава вода. Дълбоко. Толкова дълбоко, че едва го открих. Ако можех да я кача горе… Но няма смисъл да се хаби. Може пак да пийнем добре, когато дойде време да напускаме.
Мат помръдна неловко крака. „Глупак! Откъде си мислиш, че се появи? Разбира се, той е прелял, проклетникът му. Да не си мислеше, че просто ей така си е започнала отново да тече след Светлината само знае колко време?“