— Центъра на града, викаш? Разбира се. Хайде, води.
Минаха покрай още пресъхнали фонтани, някои от които — само с каменен басейн и мраморна основа там, където трябваше да се издигат статуи. Нищо разрушено нямаше в града, само… недовършено. Дворците се възвисяваха от двете им страни като канари. Вътре в тях сигурно имаше разни неща. Мебели може би, ако не бяха се разпаднали вече. Може би злато. Ножове. Виж, ножовете едва ли щяха да са ръждясали при този сух климат, колкото и да бяха престояли.
„А между другото вътре може да има и някой проклет мърдраал. Светлина, защо трябва да си мисля такива работи?“ Защо не се сети да си вземе тоягата поне, когато напусна Камъка? Може би щеше да убеди Мъдрите, че е най-обикновена тояжка за подпиране. Сега и да го мислиш, полза никаква. И едно дърво щеше да свърши работа, ако имаше начин да си отсече някой по-здрав клон и да го окастри. Пак „ако“. Зачуди се дали онзи, който е строил града, е мислел да посади и дървета. Доста беше поработил във фермата на баща си, за да може да различи хубавата пръст, като я види. Голата почва на тези дълги ивици беше бедна, не ставаше за нищо друго освен за бурени, а и те нямаше много да виреят. А пък сега и бурени нямаше.
След около половин миля улицата ги изведе на огромен площад, широк може би колкото бяха изминали дотук и заобиколен от същите палати от мрамор и кристал. Изумително, но сред огромния площад стърчеше дърво. Беше високо поне сто стъпки и простираше дебели кожести клони над цял хайд прашнобяла каменна настилка. Клоните почти достигаха до някакво подобие на концентрични кръгове от прозрачни, сияещи стъклени колони, тънки като игли в сравнение с височината си — почти колкото дървото. Мат би се зачудил как е възможно да расте тук дърво, без слънчева светлина, ако погледът му не бе привлечен от изумителната мешавица в останалата част на площада.
От всяка улица право към пръстените-колонади водеше по една чиста пътека, но в пространствата помежду им безразборно стърчаха статуи с размери от човешки ръст до една стъпка — от камък, от кристал или излети от метал, поставени направо върху паважа. И сред тях се виждаха… Мат нямаше думи, с които да ги обозначи. Плосък сребрист пръстен, десет стъпки широк и тънък като острие на меч. Заострен кристален пиедестал, висок един разкрач, на който можеше да се постави някоя от по-малките статуи. Лъскаво черно метално острие, тясно като копие и не по-дълго, сякаш вкоренено в настилката. Стотици неща, може би хиляди, с невъобразими форми, от всякакъв материал, който човек можеше да си представи, осеяли огромния площад на по-малко от дузина стъпки разстояние едно от друго.
Тъкмо черното метално копие, така неестествено щръкнало, изведнъж му подсказа какво могат да бъдат всички тези неща. Тер-ангреали. Тъй или иначе предмети, които имаха нещо общо със Силата. Някои от тях поне. Като оня странно усукан каменен вход във Великото хранилище на Камъка.
Беше готов тутакси да се обърне и да тръгне назад, но Ранд продължи, без дори да погледне нещата, които обграждаха пътя му. Само веднъж спря, за да погледне две фигурки, които едва ли заслужаваха да бъдат поставени редом с всичко останало. Две статуетки, високи може би една стъпка, на мъж и жена, всяка от които държеше с една ръка над себе си кристална сфера. Почти се наведе, сякаш за да ги докосне, но се изправи така бързо, че Мат не беше сигурен дали спирането му не е плод на въображението му.
Мат побърза да го настигне. Колкото повече се приближаваха до искрящите пръстени от колони, толкова повече се напрягаше. Странните неща около тях трябваше да имат нещо общо със Силата, както и колоните. Просто го знаеше. Невъзможно високите и тънки стълбове просветваха на синкавата светлина, заслепявайки очите му. „Всичко, което ми казаха, беше, че трябва да дойда тук. Е добре, тук съм. Нищо не ми казаха за проклетата Сила.“
Ранд спря толкова рязко, че Мат насмалко щеше да се блъсне в него. Ранд се взираше в дървото. Дървото. Мат се усети, че неволно пристъпва към него, сякаш притеглен. Никое дърво нямаше такива триделни листа. Никое дърво освен едно приказно дърво.
— Авендесора — промълви Ранд тихо. — Дървото на живота. То е тук.
Мат подскочи, за да улови едно от листата, но протегнатите му пръсти не стигнаха с цял разкрач до най-ниското. Тогава той навлезе по-навътре под гъстия листак и се облегна на дебелия ствол. После седна. Значи старите сказания бяха истина. Усети… Доволство. Мир. Покой. Дори стъпалата вече не го притесняваха много.
Ранд приседна до него с кръстосани крака.
— Сега мога да повярвам на приказките. Гоетам, дето седял под Авендесора четиридесет години, за да натрупа мъдрост. Сега вече мога да повярвам.