Мат отпусна глава назад и я опря в дънера.
— Не знам обаче дали бих разчитал на птиците да ми носят храна. Все пак човек трябва да става от време на време. — „Но около час няма да е никак лошо. Дори цял ден.“ — Все едно, пълна глупост. Що за храна могат да ти донесат птиците тук? И какви птици?
— Може би Руйдийн не е бил винаги като сега, Мат. Може би… Не знам. Може пък тогава Авендесора да е била някъде другаде.
— Някъде другаде — измърмори Мат. — И аз не бих имал нищо против да съм някъде другаде. — „Обаче… колко е… приятно.“
— Другаде ли? — Ранд се извърна и огледа високите тънки колони, сияещи около тях. — Дългът е по-тежък от планина — въздъхна той.
Това беше част от една поговорка, която бе запомнил от Граничните земи. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“ На Мат му звучеше като пълна глупост, но Ранд се изправи. Мат го последва неохотно.
— Какво смяташ, че ще намерим тук?
— Мисля, че оттук насетне трябва да продължа сам — каза замислено Ранд.
— Какво искаш да кажеш? — настоя Мат. — Все пак дойдох дотук, нали? Няма да подвия опашка тепърва. — „Не че не ми се ще, де!“
— Не е това, Мат. Ако влезеш вътре, или излизаш вожд на клан, или загиваш. Или се връщаш полудял. Не вярвам да има някакъв друг избор. Освен ако може би и Мъдрите не влизат вътре.
Мат се поколеба. „Да умреш и пак да заживееш.“ Точно това му бяха казали. Нямаше намерение обаче да се опитва да става вожд на айилски клан; айилците най-вероятно щяха да го пронижат с копията си.
— Я да оставим да го реши късметът — каза той и извади от джоба си тарвалонската жълтица. — Това май ще излезе щастливата ми монета. Пламък — влизам вътре с теб; главата — оставам отвън. — Той бързо подхвърли монетата, преди Ранд да успее да възрази.
Странно, но не успя да я хване; жълтицата се изплъзна от пръстите му, издрънча върху настилката, подскочи два пъти… И застана на ръба си.
Той изгледа Ранд укорително.
— Това нарочно ли го направи? Не можеш ли да се контролираш малко?
— Не. — Монетата се преобърна и показа глава на лишена от възраст жена, заобиколена от звезди. — Изглежда, трябва да останеш тук, отвън, Мат.
— Ти да не би да… — Никак не му харесваше Ранд да прелива край него. — О, да ме изгори дано, щом толкова държиш да остана тук, ще остана. — Грабна монетата и я прибра в джоба си. — Слушай, влез вътре, направи там каквото трябва да правиш и веднага излез. Искам да се махна от това място и нямам намерение да вися тук цяла вечност и да си смуча палците, докато те чакам. А и не си мисли, че ще вляза след теб, така че по-добре внимавай.
— Изобщо не бих си го помислил за теб, Мат — отвърна Ранд.
Мат го изгледа подозрително. Защо му се хилеше така?
— Ако разбираш, че няма да тръгна, толкова по-добре. Ох, хайде влизай и ставай проклет айилски вожд на клан. Ще ти отива, няма що.
— В никакъв случай не влизай, Мат. Каквото и да става, недей. — Изчака докато Мат кимне, след което му обърна гръб и тръгна.
Мат го гледаше как навлиза между проблясващите колони. След ослепително примигване приятелят му сякаш изведнъж изчезна. „Измама на очите — каза си Мат. — Само това и нищо друго. Проклета измама на очите.“
Запристъпва около редицата, държейки се по-настрана, и надникна през колоните в напразно усилие да зърне Ранд.
— И гледай добре какво правиш, да му се не види — извика той. — Само да ме оставиш сам в Пустошта с Моарейн и пустите айилци, ще те удуша, нищо че си бил Преродения Дракон! — След малко добави: — Няма да вляза вътре след тебе, ако вземеш да се натресеш на някоя беда! Чу ли ме? — Отговор не последва. „Ако не излезе оттам до един час…“ — Ама той наистина е луд, да влиза ей така — промърмори Мат. — Кво пък, няма аз да му вадя парченцето сланина от въглените. Той е този, дето може да прелива. Като си пъха главата в гнездо на стършели, може да си прелее проклетия път обратно. — „Ще му дам един час.“ А после щеше да си тръгне, все едно дали Ранд се е върнал, или не. Просто щеше да се обърне и да се махне. Да се махне, и толкова. Ай, да му се не види.
Тия стъклени игли така привличаха синкавата светлина, така я чупеха и отразяваха, че само като ги погледаше по-дълго, главата го заболяваше. Той се обърна и закрачи безцелно по алеята, по която бяха дошли, поглеждайки с неприязън тер-ангреалите — или каквото там бяха, — изпълващи площада. Какво правеше той тук? Защо?
Изведнъж се закова на място, втренчен в един от странните предмети. Широка рамка на порта от лъскав червен мрамор, закривена някак непонятно, така, че окото му не можеше да проследи страните й, а сякаш се плъзваше покрай тях. Бавно се приближи до нея, без да откъсва очи от входа.