Беше същият. Същият излъскан червен камък, същите размери, същите изкривяващи очите ъгли. По всяка от вертикалните страни минаваха по три реда триъгълници, с върховете надолу. Онзи в Тийр имаше ли такива? Не можеше да си спомни; не беше се постарал да запомни всички подробности последния път. Но наистина беше същото. Трябваше да е същото. Сигурно през онзи не можеше да прекрачи повторно, но този…? Още една възможност да отиде при ония змийски хора и да ги накара да му отговорят на няколко въпроса.
Присвил очи заради ослепителните блясъци, той се обърна назад към колоните. Беше дал на Ранд един час. За цял час можеше да мине през това нещо и да се върне, че и още да му остане. Сигурно изобщо нямаше да подейства за него, след като беше използвал двойника му. „Ама те наистина са еднакви.“ А пък от друга страна, можеше и да подейства. Означаваше само да се отърка още един път в Силата.
— Светлина — промърмори Мат. — Тер-ангреал. Портални камъни. Руйдийн. Какво толкова, ако взема да опитам още веднъж?
И той пристъпи. През стена от ослепително бяла светлина, през такава колосална шумотевица, че всеки външен звук се изпари.
Той се огледа и прехапа език да не изтърси най-лютата ругатня, която знаеше. Каквото и да беше това, миналия път го нямаше.
Усуканият вход стърчеше в центъра на огромна зала, която сякаш беше с форма на звезда, доколкото можеше да се различи през гората от дебели колони, всяка от които беше набраздена с по осем жлеба, чиито остри ръбове бяха жълти и меко сияеха. Лъскаво черни, с изключение на сияещите жлебове, осигуряващи светлината, те се издигаха нависоко-нависоко сред призрачния мрак, сред който дори жълтите ивици се стапяха. Колоните и подът почти приличаха на стъклени, но когато той се наведе и отри пода с ръка, все едно че напипа камък. Покрит с прах камък. Въздухът миришеше на мухъл и отпечатъците на собствените му ботуши бяха единствените следи в прахта. Никой не беше стъпвал тук от дълго време.
Разочарован, той се обърна към тер-ангреала.
— Много отдавна.
Мат мигновено се извъртя и посегна към ръкава си за ножа, който за съжаление бе оставил на планинския склон. Мъжът, застанал между колоните, изобщо не приличаше на хората змии и Мат наистина съжали, че бе оставил и последните си ножове на Мъдрите.
Този беше висок, по-висок от най-високия айилец и мускулест, с прекалено широки рамене за тесния му кръст и бяла кожа, като най-фината хартия. Бледи кожени ремъци, обковани със сребро, се кръстосваха на голите му гърди, а до коленете му висеше черна поличка. Очите му бяха твърде големи и почти безцветни, хлътнали надълбоко в лице с тесни челюсти. Високо подстриганата му червеникава коса стърчеше като четка, а ушите, прилепнали плътно към главата му, леко се изостряха горе. Той се надвеси над Мат, вдиша, отвори уста да засмуче още въздух и острите му зъби проблеснаха. Впечатлението, което създаде, беше на лисугер, готов да скочи върху приклещено в ъгъла пиленце.
— Много отдавна — повтори той и се изправи. Гласът му беше груб, почти като ръмжене. — Ти подчиняваш ли се на договорите и спогодбите? Носиш ли желязо, или инструменти за музика, или устройства за светене?
— Нямам такива неща — отвърна бавно Мат. Мястото не беше същото, но тоя задаваше същите въпроси. И се държеше по същия начин, въпреки цялата миризма наоколо. „Ровичка в проклетия ми опит, нали така? Е, нищо. Какво пък, може да изтърси някои неща, тъй че и аз да си ги спомня.“ Стана му чудно дали пак не е заговорил на Древния език. Много неприятно беше да не знаеш и да не можеш да разбереш. — Ако можеш да ме заведеш някъде, където да мога да получа отговори на няколко въпроса, води. Ако не, ще си ходя, с извинение, че ти досадих.
— Не! — Големите безцветни очи примигнаха развълнувано. — Не трябва да си ходиш. Ела. Ще те заведа там, където можеш да намериш онова, което търсиш. Ела. — Той отстъпи и го прикани с две ръце. — Ела.
Мат погледна бегло към тер-ангреала и тръгна след него. Никак не му хареса, че странният тип реши да му се ухили точно в този момент. Може би искаше да го успокои, но тези зъби… Мат реши повече никога да не предава всичките си ножове, нито на Мъдри, нито дори на Амирлинския трон.
Големият петстенен вход приличаше по-скоро на устие на тунел, тъй като проходът зад него беше с абсолютно същите размери и форма, с ония меко сияещи жълти нишки, преминаващи по извивките, по ръбовете на пода и тавана. Сякаш се простираше напред безкрайно и чезнеше в мрачната далечина, накъсан на интервали от други също такива входове. Мъжът с поличката непрекъснато се обръщаше и поглеждаше през широкото си рамо, за да се увери, че Мат още е тук. Въздухът вече не миришеше на мухъл; вместо това съдържаше смътна нотка на нещо неприятно, нещо, което погъделичка ума на Мат като познато, но не беше достатъчно силно, за да го разпознае.