При първия от входовете Мат погледна мимоходом и въздъхна. Отвъд черните колони със звездовидна форма стърчеше усукан вход от червен камък върху лъскав като стъкло бледосивкав под, покрит с прах, в която личаха следи от чифт ботуши, идващи от тер-ангреала. Той се озърна през рамо. Вместо да завършва на петдесетина крачки назад в същата зала като тази, коридорът продължаваше, докъдето стигаха очите му, като огледален образ на онова, което лежеше напред. Водачът му се усмихна, показвайки острите си зъби; този тип изглеждаше гладен.
Знаеше си, че трябва да очаква нещо от сорта след онова, което бе видял от другата страна на входа в Камъка. „Трябваше да си остана навън и да чакам Ранд, това трябваше да направя. Трябваше да направя много неща.“ Поне нямаше да му е трудно да намери отново тер-ангреала, след като всички входове напред бяха едни и същи.
Надникна в следващия и видя черни колони, тер-ангреала от червен камък, собствените си отпечатъци и тези на водача си по прахта. Когато мъжът с тесните челюсти отново го погледна през рамо, Мат му отвърна с озъбена усмивка.
— Изобщо не си мисли, че си спипал някакво бебенце в примката си. Ако се опиташ да ме измамиш, ще направя от кожата ти постелка за седло.
Типът се стресна, бледите му очи се отвориха широко, а после сви рамене и намести ремъците със сребърните габърчета по гърдите си. Изведнъж Мат се усети, че се чуди от какво ли е бледата кожа. Със сигурност не и от… „О, Светлина, май че да.“ Едва успя да се сдържи да не преглътне.
— Хайде, води ме, пръчи сине. Кожата ти не става за нищо. Заведи ме там, където искам да отида.
Мъжът се озъби и се забърза напред с вдървен гръб. Мат изобщо не се притесни дали не го е обидил. Обаче страшно съжали, че няма поне един нож. „Изгорен да съм, ако се оставя някакъв тип с лисича мутра и козешки мозък да си направи такъми от кожата ми.“
По нищо не можеше да се прецени колко дълго вървяха. Коридорът със скосените стени и сияещите жълтеникави нишки изобщо не се променяше. Всеки вход показваше една и съща зала, тер-ангреал, отпечатъци и тъй нататък. От тази еднаквост времето сякаш се изхлузваше и губеше форма. Мат започна да се тревожи от колко ли дълго вече е тук. Със сигурност много по-дълго от единия час, който си беше дал. Сега дрехите му бяха само влажни; ботушите му не шляпаха повече. Но беше забил поглед в гърба на водача си и вървеше.
Изведнъж коридорът свърши пред нов вход. Мат примигна. Можеше да се закълне, че само допреди малко коридорът се простираше докъдето му стигаше погледът. Но беше следил странния тип с острите зъби повече от онова, което лежеше напред. Погледна назад и едва не изруга. Коридорът продължаваше до безкрай, чак докато светещите жълти ивици се събираха в една точка. И никакъв отвор не се мяркаше по него.
Когато се обърна, се оказа сам пред големия петстенен вход. „Да ме изгори дано, защо ми го правят това сега!“ Пое дълбоко дъх и прекрачи.
Отново зала с форма на звезда и белезникав под, не толкова голяма, колкото онази — или онези — с колоните. Осмолъчна звезда с лъскави черни пиедестали на всеки връх. Неприятната миризма тук беше по-силна и сега той я разпозна — миризмата на леговище на диви зверове. С изключение на него самия, залата бе празна.
Той бавно се завъртя, оглеждайки намръщено пиедесталите. Разбира се, на тях трябваше да стои някой, който да отговори на въпросите му. Май го бяха измамили. Щом бе дошъл тук, трябваше да може да получи отговори.
И изведнъж пак се завъртя в кръг, оглеждайки този път не пиедесталите, а гладките сиви стени. Входът беше изчезнал; изход нямаше.
Но още преди да завърши втория кръг, на всеки от пиедесталите вече имаше хора — досущ като водача му, само че облечени различно. Четиримата бяха мъже, а другите жени, чиято четинеста коса се издигаше като грива, след което се спускаше по гърбовете им. Всички носеха дълги бели поли, скриващи ходилата им. Жените имаха отгоре бели блузи, падащи под бедрата, с високи дантелени яки и бели дипли на китките. Мъжете носеха дори повече ремъци от водача, по-широки и обковани със злато, които придържаха на гърдите им по чифт голи ножове. Бронзови ножове, прецени Мат по цвета им, но беше готов да даде всичкото злато, което някога бе притежавал, само за един от тях.
— Говори — каза една от жените със същия ръмжащ глас. — Според древния договор, да изпълним спогодбата. Каква ти е нуждата? Говори.