Мат се поколеба. Змийчовците не му бяха казали същото. Всички го гледаха като лисици, чакащи нещо за вечеря.
— Коя е Щерката на Деветте луни и защо трябва да се женя за нея? — Надяваше се, че ще мине за един въпрос.
Никой не му отговори. Никой не проговори. Само продължиха да го гледат втренчено с големите си бледи очи.
— Трябва да ми отговорите — каза той. Тишина. — Костите ви на пепел да изгори дано, отговорете ми! Коя е Щерката на Деветте луни и защо трябва да се женя за нея? Как така ще умра и ще живея отново? Какво означава това, че трябва да дам половината от светлината на света? Това са трите ми въпроса. Кажете нещо!
Мъртва тишина. Можеше да чуе собственото си дихание, да чуе кръвта, пулсираща в тъпанчетата му.
— Нямам намерение да се женя. Нито пък имам намерение да умирам, все едно дали се очаква да живея пак след това, или не. Аз съм тръгнал да си запълвам дупките в главата, дупките в живота ми, а вие сте ме зяпнали като идиоти. Ако можех както си знам, щях да поискам да запълня тези дупки, но поне отговорите на въпросите ми могат да запълнят нещо в бъдещето. Трябва да отговорите!…
— Свършено — изръмжа един от мъжете и Мат примигна.
Свършено? Какво е свършено? Какво иска да каже тоя?
— Ай, да ви изгори очите дано — промърмори той. — Душите да ви изгори! Същите сте като Айез Седай. Добре, искам да се освободя от Айез Седай и Силата и искам да си отида оттук и да се върна в Руйдийн, щом не ми отговаряте. Отворете някоя врата и ме пуснете да…
— Свършено — каза друг от мъжете и една от жените потрети:
— Свършено.
Мат огледа стените и кипна, обърна се и ги обхвана със свиреп поглед, както бяха застанали на пиедесталите си и го гледаха отгоре.
— Свършено ли? Какво е свършено? Не виждам никаква врата. Ах, вие, измамни пръчи…
— Глупак — изръмжа шепнешком една от жените и другите го повториха: — Глупак. Глупак. Глупак.
— Мъдър. Иска да напусне, когато ни цена е уговорена, ни условия.
— Но глупав, че не уговори първо цената.
— Ние ще определим цената.
Така бързо заговориха, че не можеше да следи кой какво казва.
— Каквото бе поискано, ще се даде.
— Цената ще се плати.
— Да ви изгори дано — изрева той, — какви ми ги дрънкате…
Обгърна го пълен мрак. Нещо стегна гърлото му. Не можеше да диша. Въздух! Не можеше да…
Глава 25
Пътят към копието
Макар да не изпита колебание пред първата редица колони, Ранд трябваше да се насили да продължи навътре сред тях. Връщане назад вече не можеше да има. Никакво поглеждане дори повече назад. „Светлина, какво ли трябва да се случи тук? Какво ли наистина прави то?“
Прозрачни като най-финото стъкло, дебели може би една стъпка и на разстояние една от друга около три крачки, колоните представляваха гора от ослепителна светлина, изпълнена със стичащи се цветни талази, блясъци и странни дъги. Тук въздухът беше по-хладен, дотолкова, че да му се доще да е с палто, но гладкият бял камък под нозете му беше покрит със същия зърнист прах. И полъх не се долавяше, но въпреки това нещо караше всяко косъмче по тялото му да се размърда, дори под ризата му.
Напред и вдясно от себе си успя да различи друг мъж със сиво-кафявите дрехи на айилец, вдървен и неподвижен като статуя сред менящите се светлини. Това трябваше да е Мурадин, братът на Куладин. Вдървен и неподвижен. Нещо ставаше. Странно, но въпреки блясъка Ранд можеше да различи лика на айилеца съвсем ясно. Широко отворени очи, изпънато лице, изкривени устни, готови да изреват. Каквото и да виждаше, явно не му харесваше. Но Мурадин все пак бе оцелял дотук. Щом той можеше, значи и Ранд можеше.
Движеше се зад чифт очи и усещаше тяло, без да може да го владее. Притежателят на тези очи леко пробягваше между балвани по някакъв изпепелен планински склон под изгорено от слънцето небе и току поглеждаше надолу към странни, полудовършени каменни строежи — „Не! Не полудовършени, а едва започнати. Това е Руйдийн, но без никаква мъгла и току-що заченат“ — поглеждаше ги с презрение. Беше Мандеин, все още млад на своите четиридесет години за вожд на септа. Разделността се стопи; дойде сливането. Той беше Мандеин.
— Трябва да се съгласиш — каза Сеалдре, но за момент той не й обърна внимание.
Дженн бяха направили неща, с които извличаха вода и я изливаха в големи каменни басейни. Той бе водил битки за по-малко вода от тази, която съдържаха щерните им. А тези хора просто подминаваха каменните басейни, сякаш за тях водата беше без никакво значение. Странна стъклена гора се издигаше в центъра на цялата им дейност и проблясваше на слънцето, а близо до нея се намираше най-високото дърво, което беше виждал, поне три разтега високо. Каменните им постройки изглеждаха така, сякаш всяка от тях трябваше да побира цяла твърдина, цяла септа, след като бъде довършена. Лудост. Този Руйдийн нямаше да може да се защитава. Не че някой би нападнал Дженн, разбира се. Повечето отбягваха Дженн така, както отбягваха прокълнатите Изгубени, които се скитаха, търсейки песните, за които твърдяха, че щели да върнат изгубените дни.